Съдебната процедура, която твърде много напомняше действията в тъмната стая, беше страшна с пълната беззащитност на подсъдимите. Доносниците и шпионите бяха пълноправни свидетели, доносите и шпионски сведения се приемаха като редовни доказателства. Ако съдията намереше за нужно, на помощ на отмъстителността идваше мъчението, като още една нейна поддръжка. Обвинителите и защитниците бяха членове на джунтата, назначени от краля, така че нито едните, нито другите бяха единомишленици на подсъдимите. При това свидетелите на защитата, които се бяха договорили тази нощ със свидетелите на обвиняемите, не им противоречаха — тях дори не ги викаха на разпит, нито тайно, нито публично. Нямаше никакви очни ставки и жертвите, смазани от тежестта на обвинението, бяха изцяло предадени на прищевките на съдиите. Така че, присъдата, възложена на съвестта на тези, които трябваше да я произнесат, зависеше в действителност от произвола на краля, от зловещата му ненавист, която не признаваше нито преразглеждане, нито отсрочка, нито молби за помилване. Пред вратите на трибунала построиха бесилка, присъдата се произнасяше през нощта, публикуваше се сутринта и на следващия ден се изпълняваше. Двадесет и четири часа за молитва, а после — на ешафода.
За тези, на които кралят беше подарил живота, оставаше затворът Фавиняна, с други думи — гроб за живи мъртъвци.
Пътешественикът, който плава от изток на запад, преди да пристигне в Сицилия вижда издигащата се от водата между Мерсала и Трапани каменна грамада, увенчана с форт — това е римската Агуза, зловещият остров, служил за затвор още при езическите императори. Изсечената в скалата стълба води от върха към една пещера на морско равнище. Там прониква само отразена светлина, нестоплена от един-единствен слънчев лъч. От свода капе ледена вода — вечен дъжд, който разяжда и най-твърдия гранит и убива и най-здравия човек. В тази яма, в този гроб — ето в какво се изразяваше милосърдието на неаполитанския крал!
Но да се върнем към нашето повествование.
През същата вечер, когато Бекайото беше хванал в плен Салвато и потърси палача, за да обеси пленника му, — ние видяхме как маестро Донато седеше в бърлогата си и пресмяташе печалбите, които с увереност очакваше от предстоящите многочислени екзекуции. Триста дуката от тези печалби бяха предназначени за зестра на дъщеря му, която беше сгодена за Джовани, най-големия син на Басо Томео. Затова старият рибар и палачът с еднаква радост гледаха как се изпълваха затворите след скъсването на договора и с удоволствие о чуха от устата на краля, че за метежниците няма да има пощада. В града имаше осем хиляди арестувани, това означаваше най-малко четири хиляди екзекуции. По десет дуката за всяка се събираха четиридесет хиляди дуката, а с други думи, двеста хиляди франка.
И така, маестро Донато и сватът му Басо Томео в началото на юли седяха на масата, където веднъж ги бяхме видели, пиеха фияска, най-доброто кипърско вино — бяха решили, че при така стеклите се обстоятелства могат да си позволят този разкош, — и брояха на пръсти колко пари ще натрупат. За тяхно огромно задоволство се получи сума, не по-малка от тридесет-четиридесет хиляди дуката. Маестро Донато в голямата си радост обеща, ако надеждите му не бъдат излъгани, да увеличи зестрата на шест хиляди дуката. Той правеше тази отстъпка на свата си, а може би щеше да направи и други, тъй като се намираше в прекрасно настроение и вече виждаше пред себе си редиците бесилки, които се губеха в безкрая, както алеята на Сфинксовете в Тива — когато изведнъж вратата се отвори и в полумрака се показа съдебният пристав от Викария.
— Вие ли сте маестро Донато?
— Аз съм, аз съм. Влизай, не се бави! — отвърна палачът, развеселен от многообещаващата перспектива и изпразнената бутилка.
— Вие не се бавете! — възрази троснато приставът. — Тук командвам аз, а не вие!
— Охо! — намеси се старият Басо Томео, чийто зорки очи бяха свикнали с тъмнината. — Струва ми се, че виждам как блести сребърната верига на черната мантия.