„Марий се е родил от кръвта на Гракхите“, — е казал Мирабо. От кръвта на Вани се роди Спечале.
Може би, за да спазим стройността на нашето повествование, би следвало вместо Вани и Спечале да въведем един човек, но неумолимата история изисква да признаем факта, че Неапол беше представил на своя крал двама Фукие-Тевил, докато Франция даде на революцията само един.
Урокът, който трябваше да преживее Вани, беше забравен. Понякога не достигат палачи, за да се изпълняват присъдите, но никога не липсват съдии, за да ги произнасят.
На другия ден към три часа след обед времето се изясни и духна попътен вятър. Английската ескадра вдигна котва, излезе в открито море и изчезна от хоризонта.
II
ПРИМИРИЕТО
Отпътуването на краля, макар и очаквано, през последните два дни вцепени напълно Неапол и гражданите. Докато английските кораби стояха на котва, народът, събран на пристанището, все още се надяваше, че кралят, трогнат от молбите им и уверенията за преданост, ще измени решението си и няма да напусне Неапол. Хората стояха, докато и последният кораб не се скри зад мъгливия хоризонт, и едва тогава, печални и безмълвни, започнаха да се разотиват по домовете си.
Вечерта по улиците на Неапол се разнесе странен слух. Хората се срещаха и си говореха: „Пожар!“. Но никой не знаеше къде е пожарът, нито какви са причините за него.
Народът отново се събра на брега. Гъст дим, който излизаше от средата на залива, се издигаше към небето, отклонявайки се от запад на изток. Гореше неаполитанският флот, подпален от маркиз Ница по заповед на Нелсън.
Зрелището беше великолепно, но струваше прекалено скъпо! На огъня бяха предадени сто и двадесет кораба.
Тези сто и двадесет съда пламтяха в един огромен огън, който се виждаше от другата страна на залива, където, на известно разстояние един от друг, стояха на котва два огромни кораба и три фрегати. Виждаше се как огнените езици побягнаха изведнъж от единия кораб към другия и ето, петте кораба също пламнаха. Огънят, който отначало се плъзгаше по повърхността на морето, обхвана сега целите кораби, заобиколи бордовете им и, обрисувайки по този начин фантастични контури, се издигна по мачтите, плъзна се по реите, насмолените въжета, по марсовете и най-после достигна до върховете, където се развяваха военните флагове. Няколко минути вълшебна илюминация — и съдовете, превърнати в пепел, изчезнаха погълнати от морето.
Това беше резултатът на петнадесет годишен труд, огромна сума, която изчезна за една вечер, изведнъж, без никаква цел, без никакъв смисъл. Народът се върна в града като след празничен фойерверк. Само че този фойерверк струваше сто и двадесет милиона!
Нощта беше мрачна и безмълвна. Но това беше странно безмълвие, предшествуващо изригването на вулкан. На другия ден на разсъмване народът, шумен, възбуден, заплашителен, изпълни улиците на Неапол.
Бяха плъзнали още по-странни слухове. Разказваха, че преди отпътуването кралицата казала на Пинятели: „Ако е необходимо, опожарете Неапол. В него няма нищо хубаво, освен народа. Спасете хората и унищожете всичко останало“.
Народът се спираше пред обявленията, които известяваха:
„Щом французите стъпят на неаполитанска земя, всички общини трябва масово да се вдигнат и да започнат кърваво клане.
За краля: главен наместник Пинятели“.
Впрочем, през нощта на 23 срещу 24 декември, или в нощта след отпътуването на краля, представителите на града се събраха, за да обсъдят мерките за безопасността на Неапол. Град тогава наричаха това, което в наши дни биха назовали муниципалитет, това беше събрание от седем души, избрани за „седили“.
Званието „седили“ носеха тези почетни граждани, които ползуваха привилегиите, дарени на града преди повече от осемстотин години.
Когато Неапол бил още град — полис и гръцка република, в него, както и в Атина имало портици, под които се събирали богатите, знатните и военните, за да обсъждат политическите дала. Тези портици били за Неапол същото, което била за Атина Агората. Под тях е имало кръгли седалки, наречени „седили“.
Народът също е имал достъп там, но от почтителност предоставял тези места на аристокрацията, която, както вече казахме обсъждала държавните работи.
Отначало, когато Неапол имал четири квартала, и „седилите“ били четири, после станали шест, после десет, по-късно двадесет.
Най-после броят им достигнал двадесет и девет. Но тъй като това довело до объркване, решили да оставят само пет, по броя на частите от града, където те живеели и които щели да представляват. Това били Капуана, Монтания, Нидо, Порто и Порто Нуова.