Доста предпазливо взе една малка стъклена чашка от купчината под тезгяха и пусна няколко капки от тъмната златна течност през канелката. Огледа я замислено на светлината от лампата, методично завъртя чашата, подуши я няколко пъти, след което гаврътна съдържанието й на една глътка.
Лицето му остана непроменено, макар че очите му се навлажниха и от гърлото му излезе нещо неясно. Жена му и Еск видяха как тънка броеница капчици пот изби на челото му. Минаха десет секунди, но той очевидно беше решил да счупи някой велик рекорд. Може от ушите му да излизаше пара, но това би могло да е и само слух. Пръстите му барабаняха странна мелодия върху плота на бара.
Най-сетне той преглътна, изглежда стигна до някакво решение, обърна се тържествено към Еск и каза:
— Хааърл, иш гнишсаааарггх ишгх уугш?
Той прокара изречението още веднъж през съзнанието си, от което челото му се сбръчка, и опита пак.
— Аарх аргх шъъ гук?
Отказа се.
— Маргхш наах!
Жена му изсумтя и отне чашата от безволевата му ръка. Помириса я. Погледна към варелите, всичко десет. Срещна несигурния му поглед. В един само техен рай за двама те безмълвно запресмятаха продажната цена на шестстотин галона тройно дестилирано бяло планинско прасковено бренди и не им стигнаха числата.
Госпожа Скилър схващаше по-бързо от съпруга си. Тя се наведе и се усмихна на Еск, която беше твърде уморена, за да примижи срещу нея. Това не беше особено добра усмивка, тъй като на госпожа Скилър й липсваше практика.
— Как се озова тук, момиченце? — попита тя с глас, който подсказваше за шоколадови къщички и за затръшване на вратите на огромни пещи.
— Изгубих се от Баба.
— И къде е сега Баба, миличко? — Издрънчаха пак вратите на пещите; нощта щеше да е тежка за всички пътници в горите на приказките.
— Просто някъде, струва ми се.
— Би ли искала да поспиш в голямо, пухено, хубаво и топло легло, а?
Еск я погледна с благодарност, макар че в същия миг си даде сметка, че лицето на жената приличаше досущ на нетърпелив пор, и кимна.
Прави сте. Само случайно минаващ дървар няма да стигне, за да се оправи това.
Междувременно Баба беше на две преки оттам. Освен това, съгласно разбиранията на другите хора, се беше изгубила. Тя не би го нарекла така. Тя знаеше къде е, само че всичко наоколо не знаеше то къде е.
Вече беше споменато, че е много по-трудно да се определи мястото на човешко съзнание, отколкото, да речем, съзнанието на лисица. Човешкият мозък, който приема това като някаква обида, иска да знае защо. Ето защо.
Животинският мозък е прост и, следователно, остър. Животните никога не си губят времето да делят преживяното на малки части и да разсъждават върху всички части, които са пропуснали. Цялата паноплия на вселената им се представя прегледно като неща, (а) с които се чифтосват, (б) които ядат, (в) от които бягат, и (г) скали. Това освобождава мозъка им от ненужни мисли и го прави остър като бръснач за съществените неща. Едно нормално животно, например, никога не се опитва да върви и да дъвче дъвка едновременно.
Обикновеният човек, от друга страна, мисли за всякакви неща двайсет и четири часа в денонощието, на всякакви нива, с прекъсвания от десетки биологични календари и часовници. Има, например, мисли, които трябва да бъдат казани, и собствени мисли, истински мисли и мисли за мислите, както и цял куп подсъзнателни мисли. За телепата човешката глава е какофония. Тя е крайна жп гара, на която са включени високоговорителите от всички спирки. Тя е пълен FM-обхват, а някои от тези спирки са презрени, те са пирати в забранени морета, които пускат среднощни грамофонни плочи с отхвърлена лирика.
Баба, която се опитваше да открие Еск само с магия на съзнанието, все едно се опитваше да намери игла в купа сено.
Тя не успяваше засега, но достатъчно сигнални светлинки от разум достигаха до нея през хетеродинните вопли на хиляда мозъка, всички наведнъж решили да я убедят, че светът наистина е толкова глупав, колкото винаги си го е мислила.
Срещна Хилта на ъгъла на улицата. Тя носеше метлата си, за да претърсят по-добре от въздуха (но много скришно, обаче; мъжете на Охулан бяха с две ръце „за“ за Мехлема „Действай Дълго“, но не понасяха жени, които летят). Беше объркана.
— Няма и следа от нея — рече Баба.
— Слиза ли до реката? Може да е паднала в нея!
— Тогава реката просто щеше да я изхвърли отново навън. Пък и тя може да плува. Мисля, че се крие, дяволите да я вземат.
— Какво ще правим?
Баба я изгледа със смразяващ поглед.
— Хилта Гоутфаундър, срамувам се заради теб, държиш се като страхливка. Изглеждам ли ти притеснена?