Скилър вече тръгваше пак нагоре по стълбите, когато тя избута жезъла върху покрива и изпълзя след него, като се закрепи върху свода над прозореца. Покривът се наклоняваше надолу към някаква пристройка и тя горе-долу успя да се задържи изправена, докато полу- се плъзна, полу- се спусна по неравните керемиди. Скок от шест стъпки височина върху купчина стари бъчви, бързо слизане по хлъзгавото дърво и Еск припкаше вече леко през двора на кръчмата.
Стъпките й разбутваха уличната мъгла, а в същото време до ушите й долитаха виковете от кавгата в „Решетото“.
Скилър се втурна покрай жена си и сложи ръка върху канелката на най-близката бъчва. Спря и после я завъртя.
Миризмата на прасковено бренди изпълни стаята, остра като нож. Той запуши струята и си отдъхна.
— Уплаши се да не се е превърнало в нещо гадно, а? — попита жена му.
Той кимна.
— Ако не беше толкова несръчен… — започна тя.
— Казвам ти, че ме ухапа!
— Можеше да си магьосник и нямаше да има нужда да се тормозим за всичко това. Толкова ли нямаш никакви амбиции?
Скилър поклати глава.
— Струва ми се, че трябва не само жезъл, за да си магьосник — каза той. — Все едно, чувал съм, дето на магьосниците не им е позволено да се женят, не им е позволено даже… — Той се поколеба.
— Какво? Не им е позволено какво?
Скилър се сви.
— Е, ти знаеш. Онова.
— Сигурна съм, че не знам за какво говориш — сопнато каза госпожа Скилър.
— Да, сигурно.
Той я последва колебливо вън от тъмния бар. Стори му се, че в крайна сметка, животът на магьосниците не е чак толкова лош.
Мнението му се потвърди, когато на следващата сутрин се оказа, че десетте бъчви прасковено бренди все пак са се превърнали в нещо гадно.
Еск скиташе безцелно из сивите улици, докато не стигна до малкото речно пристанище на Охулан. Големи, плоскодънни баржи се полюшваха плавно на пристана, а над една-две от тях се виеха струйки дим от приветливи кюнци. Еск се покатери леко върху най-близката от тях и използва жезъла, за да повдигне мушамата, която покриваше по-голямата част от нея.
Лъхна я топъл мирис, смесица от ланолин и мръсотия. Баржата беше натоварена с вълна.
Глупаво е да заспиш на непозната баржа, без да знаеш какви странни скали може да се движат край теб, когато се събудиш, без да знаеш, че собствениците на баржите по традиция тръгват рано (потеглят преди още слънцето да се е показало), без да знаеш какви нови хоризонти могат да те срещнат на сутринта…
Ти, читателю, знаеш това. Но Еск — не.
Еск се събуди от подсвиркването на някой. Тя остана да лежи неподвижно, докато прехвърляше през съзнанието си събитията от предишната нощ и докато не си спомни защо беше тук, след което се обърна много внимателно и повдигна едва-едва мушамата.
Ето тук беше, значи. Но „тук“ се беше преместило.
— Значи това е, което наричат плаване — каза тя, докато далечният бряг се плъзгаше пред очите й. — Не ми изглежда нищо особено.
И през ум не й мина да започне да се безпокои. През първите осем години от живота й светът се беше оказал изключително скучно място и сега, когато почваше да става интересен, Еск нямаше намерение да се държи неблагодарно.
Към далечното подсвиркване на човека се присъедини и лаят на куче. Еск се отпусна назад във вълната и се пресегна, докато не откри съзнанието на животното, после внимателно го Зае. От неособено добрия му и дезорганизиран мозък научи, че на баржата има поне четирима души, и още много други на другите лодки, които бяха подредени в редица по реката. Някои от тях май бяха деца.
Тя пусна животното и отново дълго оглежда пейзажа — сега баржата минаваше между високи, оранжеви скали, нашарени с толкова разноцветни камъни, че изглеждаха, като че ли някой гладен Бог си е направил двоен сандвич за вечни времена — и се опита да избегне следващата мисъл. Но тя напираше и пристигна в съзнанието й като неочакван танцьор на лимбо под тоалетната врата на живота. Рано или късно ще трябва да излезе навън. Не стомахът й я принуждаваше да направи това, а пикочният й мехур, който не търпеше никакво отлагане. Може би ако…
Някой рязко отметна настрана мушамата над главата й и една голяма брадата глава се надвеси над нея.
— Виж ти, виж ти — каза тя. — И какво си имаме тук, а? Пътник без билет, така ли?
Еск я зяпна.
— Да — отвърна. Нямаше никакъв смисъл да отрича. — Бихте ли ми помогнали да изляза?
— Не те ли е страх, че ще те изхвърля на… щуките? — попита главата. Забеляза неразбиращия й поглед и добави услужливо: — Голяма сладководна риба. Бърза. С много зъби. Щука.
Тази мисъл изобщо не й беше минавала през ума.