— Не — честно си призна тя. — Защо? Ще го направиш ли?
— Не. Не, наистина. Няма защо да се плашиш.
— Аз не се плаша.
— О-о! — Появи се една кафява ръка, прикрепена към главата по обичайния начин, и й помогна да се измъкне от гнезденцето в руното.
Еск стъпи на палубата на баржата и се огледа. Небето беше по-синьо и от пълнител на химикалка и пасваше чудесно на обширната равнина, през която реката течеше мудно, като предварителните проучвания за строеж.
Зад Еск Планините Рамтоп все още изглеждаха преграда за облаците, но вече не надвисваха над нея така, както го бяха правили през целия й съзнателен живот. Разстоянието ги беше размило.
— Къде сме? — попита тя, докато вдишваше новите миризми на блато и острица.
— Горната Долина на Река Анкх — отговори човекът, който я беше заловил. — Какво ще кажеш за нея?
Еск огледа нагоре-надолу реката. Тя вече беше далеч по-широка, отколкото в Охулан.
— Не знам. Определено е много. Това вашият кораб ли е?
— Лодка — поправи я той. Той беше по-висок от баща й, макар и не чак толкова стар и беше облечен като циганин. Повечето от зъбите му бяха станали златни, но Еск реши, че не му е сега времето да пита защо. Притежаваше оня естествен, силен тен, за получаването на който, богатите хора губят сума ти време по скъпи почивки и разни мазила, когато всъщност единственото, от което се нуждаеш, за да го постигнеш, е да си съдереш задника от работа на открито и то всеки ден. Челото му се набръчка.
— Да, моя е — каза той, като реши да си възвърне инициативата. — А ти какво търсиш на нея, ако мога да попитам? Бягаш от къщи, така ли? Ако беше момче, щях да кажа, че си тръгнала да си търсиш късмета?
— Момичетата не могат ли да си търсят късмета?
— Струва ми се, че те се предполага да си търсят момче с късмет — рече мъжът и се ухили с усмивка — двеста карата. Протегна кафявата си ръка, обсипана с пръстени. — Ела да закусиш.
— По-скоро бих искала да използвам клозета ви — отговори тя. Долната му устна увисна от учудване.
— Това е баржа, нали така?
— Да?
— Това означава, че на разположение е само реката. — Той я потупа по ръката. — Не се безпокой — добави, — свикнала е.
Баба стоеше на пристана, а ботушът й потропваше нервно по дървото. Дребният мъж — най-близкото нещо до „началник на пристанището“, който имаше Охулан, беше подложен на пълното въздействие на един от погледите й и явно си отиваше. Изражението на лицето й може би не беше толкова жестоко, колкото инструментите за мъчения, но определено подсказваше, че те представляват реална възможност.
— Та казваш, заминаха преди изгрев — рече тя.
— Д-ддда — каза той. — Ъ-ъ. Не знаех, че не е трябвало да го правят.
— Видя ли едно малко момиченце на борда? — Туп, туп, туп, продължаваше да потропва кракът й.
— Хм. Не. Много съжалявам. — Той се оживи. — Те са Зуни — рече. — Ако детето е с тях, няма да му се случи нищо лошо. Казват, че винаги можеш да имаш вяра на един Зун. Много държат на семейния живот.
Баба се обърна към Хилта, която трепереше като объркана пеперуда, и вдигна вежди.
— О, да — изписка Хилта. — Зуните се ползват с много добро име.
— Хмм — отвърна Баба. Тя се завъртя на пети и се запъти обратно към центъра на града. Началникът на пристанището рухна, сякаш току-що бяха свалили закачалка от ризата му.
Жилището на Хилта се намираше над един билков магазин и зад кожарска работилница и от него се откриваше очарователна гледка към покривите на Охулан. Тя си го харесваше, защото гарантираше необезпокоеност — нещо, винаги оценявано по достойнство от, както тя се изразяваше, „по-изисканите ми клиенти, които предпочитат да правят специалните си покупки в спокойна атмосфера, където дискретността е вечната парола“.
Баба Уедъруекс огледа всекидневната с едва прикрито презрение. Общо взето тук имаше твърде много пискюли, завеси с мъниста, астрологически карти и черни котки. Баба не можеше да понася котки. Тя изсумтя.
— Това от кожарската работилница ли е? — обвинително попита тя.
— Тамян — отвърна Хилта. Тя храбро се засмя срещу бабиното презрение. — Клиентите го ценят високо. Настройва мозъците им. Знаеш как е.
— Аз пък си мислех, че човек може да се занимава със съвършено почтен бизнес, без да прибягва до козметични трикове, Хилта, — каза Баба, седна и започна дългата и сложна процедура по свалянето на иглите от шапката си.
— В градовете е по-различно — отвърна Хилта. — Човек трябва да се движи в крак с времето.
— Сигурна съм, че не разбирам защо. Сложила ли си чайника? — Баба се пресегна през масата и свали кадифеното покривало от кристалното кълбо на Хилта — кварцова сфера, голяма колкото главата й.