— Така и не можах да му хвана чалъма на това проклето силиконово нещо — каза тя. — Когато бях малка, и купа вода с капка мастило в нея вършеше чудесна работа. Я да видим, така…
Тя се взря в танцуващата сърцевина на топката, като се опитваше с нейна помощ да фокусира съзнанието си върху местонахождението на Еск. В най-добрия случай да се работи с кристал беше трудно и обикновено взирането в него означаваше, че единственото нещо, което със сигурност може да бъде гарантирано за бъдещето е, че ще ти докара жестока мигрена. Баба не им се доверяваше, смяташе, че „миришат на магьосници“; много просто, винаги й се струваше, че проклетото нещо ще ти изсмуче мозъка като мида от черупката й.
— По дяволите, цялото е искрящо — рече тя, като се намръщи срещу сферата и я обърса с ръкава си. Хилта надникна през рамото й.
— Това не са искри, това означава нещо — бавно каза тя.
— Какво?
— Не съм сигурна. Мога ли аз да опитам? Свикнала е с мен. — Хилта изгони една котка от другия стол и се надвеси напред, за да се вгледа в дълбините на стъклото.
— Хфм. Давай свободно — рече Баба, — но няма да намериш…
— Чакай. Нещо преминава.
— Оттук ми изглежда само искри — настояваше Баба. — Малки сребърни светлинки, които се носят наоколо, като в онези малки стъклени играчки със затворена буря в тях. Хубави са, наистина.
— Да, но погледни отвъд снежинките.
Баба погледна.
Ето какво видя.
Мястото, откъдето се виждаше, беше много високо и под него лежеше обширна ивица земя, синя от разстоянието, през която една широка река се гърчеше като пияна змия. На преден план се виждаха плаващи сребърни светлини, но те бяха, така да се каже, само няколко снежинки в огромната буря от светлини, която се превръщаше в огромна ленива спирала, като остаряло торнадо със силен снеговалеж, и като фуния, стигаща до земята, до мъгливия пейзаж. Баба присви очи и едва-едва успя да различи някакви точки по реката.
От време на време някое припламване хвърляше краткотрайни искри в плавно извиващата се фуния от прашинки.
Баба примигна и вдигна очи. Стаята й се стори много тъмна.
— Странно време — каза тя, защото всъщност не можа да измисли нищо по-добро. Даже и със затворени очи, пред погледа й продължаваха да танцуват бляскави прашинки.
— Не мисля, че това е времето — каза Хилта. — Всъщност, струва ми се, че хората не могат да го видят, но кристалът го показва. Мисля, че това е магия и тя се кондензира от въздуха.
— В жезъла?
— Да. Ето това е, което прави магьосническият жезъл. Един вид дестилира магия.
Баба се осмели да погледне още веднъж в кристала.
— У Еск — внимателно каза тя.
— Да.
— Изглежда е много.
— Да.
Не за първи път Баба съжали, че не знае повече за това как магьосниците правят магиите си. Представи си Еск — как се изпълва с магия, докато всяка една тъкан и всяка една пора се подува от нея. После щеше да започне да изтича — отначало бавно, извивайки се към земята с малки пуквания, а след това щеше да се разрасне в огромно излъчване на окултна потенциалност. Можеше да направи всякакви поразии.
— По дяволите! — извика тя. — Никога не съм харесвала тая пръчка.
— Поне върви към Университета — каза Хилта. — Там ще знаят какво да направят.
— Може би. Колко надолу по реката мислиш че са?
— Към двайсет мили. Тези баржи едва-едва се влачат. Зуните въобще не бързат.
— Така — Баба се изправи, стиснала предизвикателно челюсти. Посегна за шапката си и грабна торбата с вещите си.
— Смятам, че мога да се движа по-бързо от една баржа — каза тя. — Реката криволичи, а аз мога да вървя направо.
— Ти ще вървиш след нея? — ужасена попита Хилта. — А горите и дивите животни?
— Чудесно, бих искала да се върна пак към цивилизацията. Тя има нужда от мен. Онзи жезъл започва да я овладява. Приказвах го аз, ама кой да слуша?
— И не слушаха ли? — попита Хилта, като все още се опитваше да разбере какво имаше предвид Баба под „връщане към цивилизацията“.
— Не — студено отвърна Баба.
Той се казваше Амшат Б’хал Зун. Живееше на сала с трите си жени и с трите си деца. Беше Лъжец.
Това, което винаги дразнеше враговете на Зунското племе, беше не просто тяхната честност, която беше вбесяващо абсолютна, а съвършено директния им подход. Зуните никога не бяха чували за евфемизми, а даже и да знаеха някой, щяха да се чудят какво да го правят, освен че сигурно щяха да го нарекат „хубав начин да се каже нещо гадно“.
Безкомпромисната им привързаност към истината очевидно не им беше наложена от някой бог, както обикновено става, а явно имаше генетична основа. Обикновеният Зун можеше да излъже точно толкова, колкото можеше да диша под водата и, всъщност, самата идея за това беше достатъчна, за да го разстрои значително; да се изрече Лъжа беше равносилно на това вселената да бъде променена тотално.