— Саймън — каза Триатъл.
— … аймън — съгласи се Саймън с благодарност.
— Можеш ли да правиш кълбовидни мълнии или вихрови магии, така че да могат да се хвърлят срещу врага.
Саймън погледна настрани към Триатъл.
— Нннннннннн — опита се да каже той.
— Моят млад приятел следва по-висше магьосничество от елементарното мятане на магии — каза магьосникът.
— … е — довърши Саймън.
Джендър кимна.
— Добре — каза той, — може би ти наистина ще станеш магьосник, момче. Може би, когато си получиш великолепния жезъл, ще благоволиш да пътуваш с мен някой път, а? Ще инвестирам в теб, става ли?
— Д…
— Само кимни — каза Джендър, който по природа не беше жесток човек.
Саймън кимна благодарно. Триатъл и Джендър си кимнаха един на друг, след което магьосникът се отдалечи, последван от чирака си, който се влачеше под тежестта на багажа.
Джендър погледна в списъка пред себе си и внимателно зачеркна „магьосник“.
Малка сянка падна върху листа. Той вдигна поглед и неволно трепна.
— Е? — студено попита той.
— Искам да ида в Анкх-Морпорк — каза Еск, — моля ви. Имам малко пари.
— Върви си вкъщи при мама, детенце.
— Ама, наистина. Аз искам да си търся късмета.
Джендър въздъхна.
— Защо носиш тази метла? — попита той.
Еск я погледна, като че ли я виждаше за първи път.
— Всяко нещо все трябва да е някъде — отвърна тя.
— Я си ходи вкъщи, момичето ми — рече Джендър. — Не вземам бегълци за Анкх-Морпорк. На малките момиченца могат да им се случат странни неща в големите градове.
Еск се оживи.
— Какви странни неща?
— Виж какво, казах ти да си ходиш вкъщи, нали? Веднага!
Той си взе тебешира и продължи да отмята разни неща по плочката си, като се опитваше да не обръща внимание на твърдия поглед, който сякаш пронизваше горната част на главата му.
— Мога да бъда полезна — тихо каза Еск.
Джендър захвърли тебешира и раздразнено се почеса по брадата.
— На колко си години? — попита той.
— Девет.
— Е, деветгодишна госпожице, аз имам двеста животни и сто човека, които искат да идат в Анкх, като половината от тях мрази другата половина, освен това нямам достатъчно хора, които могат да се бият, а казват, че пътищата са доста опасни и че разбойниците ставали наистина дръзки горе в Хълмовете, и троловете искат по-висока мостова такса тази година, в зърното ми има гъгрици и продължава ужасно да ме боли глава, и откъде-накъде, във всичко това, ми трябваш пък и ти?
— О — каза Еск. Огледа претъпкания площад. — Кой от тези пътища води към Анкх, тогава?
— Ей оня там, с портата.
— Благодаря ви — сериозно каза тя. — Сбогом. Надявам се, че няма да имате повече проблеми и че главата ще ви премине.
— Така — несигурно отвърна Джендър. Той забарабани с пръсти по върха на масата, докато гледаше как Еск се отдалечава по посока на пътя за Анкх. Дълъг, криволичещ път. Път, по който върлуваха крадци и гноли. Път, който пъплеше през високи планински проходи и се влачеше задъхано над пустини.
— Уф, по дяволите! — каза той под носа си. — Ей, ти!
Баба Уедъруекс имаше проблеми.
Първо на първо, реши тя, въобще не трябваше да се оставя Хилта да я придума да заеме метлата й. Тя беше стара, нестабилна, можеше да лети само нощем и дори и тогава успяваше да развие скорост, не по-висока от бърз ход.
Заклинанията й за издигане толкова се бяха износили, че въобще отказваха да се задействат, докато тя не беше вече в движение. Всъщност, това беше единствената метла, която някога би могла да се нуждае от начален тласък.
Та точно когато Баба Уедъруекс, потна и проклинаща, за десети път тичаше по една горска пътека, вдигнала проклетото нещо на височината на раменете си, тя откри трапа за мечки.
Вторият проблем беше, че някаква мечка го беше открила преди нея. Всъщност, това не се оказа кой знае какъв проблем, тъй като Баба, вече достатъчно ядосана, я цапардоса точно между очите с метлата и сега мечката седеше толкова надалеч от нея, колкото това е възможно в яма, и се опитваше да си мисли за весели неща.
Нощта не беше много удобна, а сутринта не се оказа по-добра и за групата ловци, които, към изгрев-слънце, надникнаха през крайчеца на ямата.
— Крайно време беше — каза Баба. — Извадете ме.
Изненаданите глави се отдръпнаха и до ушите й достигна припрян шепот. Бяха видели шапката и метлата.
Най-после една брадата глава се показа повторно, доста неохотно, като че ли някой буташе напред тялото, към което беше прикачена.
— Хм — започна тя, — виж, майко…
— Не съм никаква майка — сряза го Баба. — Съвсем определено не съм вашата майка, ако въобще сте имали такава, в което много се съмнявам. Ако аз ви бях майка, щях да избягам преди да се родите.