— Това е само фигуративен израз — с укор каза главата.
— Това е проклета обида, ето какво е!
Последва още един разговор, проведен шепнешком.
— Ако не изляза оттук — гръмогласно каза Баба, — ще си имате Неприятности. Виждате ли шапката ми, а? Виждате ли я?
Главата пак се показа.
— В това е целият проблем, разбираш ли? — каза тя. — Искам да кажа, какво ще стане, ако те извадим? Май изглежда по-безопасно за всички, ако просто запълним ямата. Нищо лично, нали разбираш.
Баба осъзна какво беше това, което не й даваше мира около тази глава.
— Ти коленичил ли си? — с обвинителен глас попита тя. — Не си, нали! Вие сте джуджета!
Шепот, шепот.
— Е, и какво от това? — предизвикателно попита главата. — В това няма нищо лошо, нали? Имаш ли нещо против джуджетата?
— Можете ли да поправяте метли?
— Вълшебни метли ли?
— Да!
Шепот, шепот.
— И какво, ако можем?
— Е, бихме могли да се споразумеем…
Залите на джуджетата кънтяха от звъна на чуковете, макар че това беше само за ефект. На джуджетата им беше трудно да мислят без дрънченето на чуковете, което им действаше успокояващо, и затова по-заможните джуджета на чиновническа служба плащаха на нарочни зли духове да удрят малки, церемониални наковални, само и само да поддържат установения им имидж на джуджета.
Метлата лежеше между две дървени магарета. Баба Уедъруекс седеше на една гола скала, докато някакво джудже наполовина на нейния ръст, в престилка, цялата с джобове, се въртеше около метлата и от време на време я ръчкаше.
Най-накрая то ритна игличките й и пое дълбоко дъх, нещо като изсвирване навътре, което е тайният знак на всички занаятчии по света и означава, че се кани да се случи нещо много важно.
— Таакаааа — каза то. — Би трябвало да повикам чираците си да погледнат това, да, би могло. Това, само по себе си, е обучение. Та казваш, че наистина е успяла да полети?
— Летеше като птица — отвърна Баба.
Джуджето запали лула.
— Много бих искал да видя тази птица — замислено каза то. — Предполагам, че има какво да се види, такава птица.
— Да, но можете ли да я ремонтирате? — попита Баба. — Бързам.
Джуджето седна, бавно и преднамерено.
— Колкото до ремонта — каза то, — за ремонта не знам. Да я направим отново — може би. Разбира се, в наши дни е трудно да се намерят игличките, даже и да успеем да намерим хора, които да ги свържат заедно както трябва, а магиите се нуждаят от…
— Не искам да я правите отново, искам просто да работи добре — каза Баба.
— Това е ранен модел, разбираш ли — продължаваше да упорства джуджето. — Много са трудни, тези ранни модели. Не можеш да намериш дървото…
Буквално го вдигнаха от земята, докато очите му не се изравниха с Бабините. Джуджетата, както е известно, самите те са вълшебни създания и удържат доста на магията, но изражението на вещицата беше такова, като че ли искаше да залепи очите му за темето.
— Само я поправете — изсъска тя. — Моля?
— Какво, да свърша неизпипана работа? — попита джуджето, а лулата му издрънча на пода.
— Да.
— Искаш да кажеш да я позакърпя? Да изневеря на занаята си и да свърша работата наполовина?
— Да — отвърна Баба. Зениците й представляваха две малки черни дупки.
— Ох! — рече джуджето. — Добре, тогава.
Джендър, водачът на кервана, беше притеснен човек.
Вече три сутрини, откакто бяха напуснали Земфис, движеха се с добра скорост и сега се катереха към скалистия планински проход, известен като Върховете на Шила (те бяха осем; Джендър често се чудеше коя ли е била Шила и дали би я харесал).
През нощта ги беше издебнала шайка гноли. Отвратителните създания, разновидност на каменните зли духове, бяха прерязали гърлото на един от стражите и сигурно са били решили да изколят целия лагер. Само че…
Само че никой не знаеше какво точно е станало след това. Събудиха ги писъците, а докато хората раздухаха огньовете и Триатъл, магьосникът, стигна да разстеле синьо сияние над бивака, оцелелите гноли вече бяха само далечни, тънки сенки, които бягаха така, сякаш ги преследваха всичките легиони на Ала.
Ако се съди по това, което се беше случило със събратята им, имаха право. Части от гноли висяха от съседните скали, което им придаваше някакъв весел и шеговит вид. Джендър не изпитваше особено съжаление за това — гнолите обичаха да залавят пътници и да упражняват гостоприемство от вида „нажежен-до-червено-нож-и-суровица“ върху тях, — но го притесняваше това, че е на едно и също място с Нещо, което минаваше през десетина жилави и здраво въоръжени гноли като лъжица през рохко сварено яйце, но без да оставя следи.