— О! — възкликна тя. — Аз ли го направих?
— Така изглежда — отвърна Баба.
— Но аз бях заспала! И само сънувах!
— Това е магията — рече вещицата. — Опитва се да си пробие път навън. Магията на вещиците и магията на магьосниците са, не знам, нещо като, подхранват се една друга. Така ми се струва.
Еск прехапа устни.
— Какво мога да направя? — попита тя. — Аз сънувам всякакви работи!
— Е, като за начало, отиваме право в Университета — реши Баба. — Те трябва да са свикнали с ученици, които не могат да овладеят магията и които имат горещи сънища, иначе да е изгорял много отдавна.
Тя погледна към Ръба, а след това погледна и към метлата до себе си.
Ще пропуснем търчането нагоре-надолу, затягането на връзките на метлата, измърморените клетви срещу джуджетата, кратките мигове на надежда, когато магията проблясваше на пресекулки, ужасните черни чувства, когато замираше, затягането наново на връзките, тичането пак, внезапното захващане на магията, мъчното покатерване върху метлата, писъците, излитането…
Еск се държеше здраво с едната си ръка за Баба, а в другата стискаше жезъла, докато те, откровено казано, се мандахерцаха на няколкостотин стъпки над земята. Няколко птици летяха заедно с тях, заинтересувани от това ново летящо дърво.
— Разкарайте се! — изпищя Баба, като свали шапката си и я размаха.
— Не се движим много бързо, Бабо — кротко каза Еск.
— За мен е достатъчно бързо!
Еск се огледа. Зад тях Ръба беше златен пожар, засенчен от облаци.
— Мисля, че трябва да слезем по-ниско, Бабо — припряно каза тя. — Нали каза, че метлата не може да лети на слънце. — Тя погледна към пейзажа под тях. Изглеждаше остър и негостоприемен. Освен това изглеждаше като че ли ги очаква.
— Знам какво правя, госпожице — сопна се Баба, сграбчи здраво метлата и се опита да тежи колкото се може по-малко.
Вече беше посочено, че светлината на Диска се движи бавно — резултат от преминаването й през неговото огромното и древно магично поле.
Така че, зората не е внезапното събитие, което тя представя на други светове. Новият ден не се „пуква“, той сякаш се разлива плавно по спящия пейзаж по същия начин, по който приливът се плъзва по брега, като разтопява пясъчните замъци от нощта. Обича да се струпва около планините. Ако дърветата са нагъсто едно до друго, тя излиза от горите, нарязана на ленти и накъсана от сенки.
Ако човек наблюдава от някоя подходяща висока точка, за целите на спора да кажем, от облаче циростратус на ръба на пространството, би забелязал как любящо светлината се разлива по земята, как забързва напред в равнините и как забавя, когато срещне висока повърхност, как красиво…
В действителност, има някои такива наблюдатели, които, изправени пред цялата тази красота, ще се завайкат, че не може да има тежка светлина и че тя определено не може да се види, даже и вие да можете. На което човек може само да отговори: как тогава стоите върху облак?
Толкова за цинизма. Но долу на самия Диск метлата се носеше по рога на зората, като изоставаше все повече и повече от сянката на нощта.
— Бабо!
Денят се пръсна върху тях. Скалите отпред пред метлата избухнаха като огън в мига, в който светлината се изсипа върху тях. Баба усети как метлата се наклони рязко и ужасена зяпна надолу към малката, стремително приближаваща се към тях сянка. Ставаше все по-близо.
— Какво ще стане, когато ударим земята?
— Зависи дали ще мога да намеря меки скали — отвърна Баба заето.
— Метлата ще се счупи! Не можем ли да направим нещо?
— Ами, предполагам, че можем да слезем.
— Бабо — каза Еск, с разгневения и забележително зрял глас, който децата използват, за да смъмрят вятърничавите си родители. — Мисля, че не разбираш. Не искам да удрям земята. Нищо лошо не ми е направила.
Баба се опитваше да измисли подходяща магия и съжаляваше, че главологията не е приложима за скалите, и ако беше забелязала острия като диамант тон в гласа на Еск, може би нямаше да каже:
— Това го кажи на метлата, тогава.
И тогава те наистина щяха да се блъснат. Но тя се сети тъкмо навреме да си грабне шапката и да се стегне. Метлата се разтърси, наклони се…
… и пейзажът се замъгли.
Това наистина беше много кратко пътуване, но пък такова, което Баба знаеше, че ще запомни завинаги, общо взето около три часа сутринта, след обилно хапване. Тя щеше да запомни цветовете на дъгата, които бръмчаха в шеметния въздух, ужасното тежко чувство, усещането, че нещо много голямо и тежко седи върху вселената.
Щеше да запомни смеха на Еск. Щеше да запомни и, въпреки най-яростните си усилия, начина, по който земята се забърза под тях, и цели планински вериги прелитаха край тях с гадно свистене.