Но най-вече щеше да запомни догонването на нощта.
Тя се появи отпред, една парцалива линия тъмнина, която бягаше пред безпощадното утро. Баба зяпна ужасена и омагьосана, докато линията се превърна първо в петно, после в цапаница, и най-после в цял континент от чернота, който се втурна срещу тях.
За един миг те се задържаха на гребена на зората, която избухна в мълчалива гръмотевица над земята. Нито един сърфист не е яздил някога такава вълна, но метлата преодоля водовъртежа от светлина и се стрелна плавно през нея в студа отвъд.
Едва тогава Баба издиша.
Мракът отне част от ужаса на полета. Това означаваше също така, че ако Еск изгубеше интерес, метлата би трябвало да полети, управлявана от собствената си поостаряла магия.
— … — каза Баба и прочисти пресъхналото си гърло за повторен опит. — Еск?
— Смешно е, нали? Чудя се как го правя?
— Да, смешно е — немощно отвърна Баба. — Но може ли аз да управлявам метлата, а? Не искам да преминем отвъд Ръба. Моля те?
— Вярно ли е, че около ръба на света има огромен водопад, и че можеш да погледнеш надолу и да видиш звездите? — попита Еск.
— Да. А сега можем ли да позабавим малко скоростта?
— Бих искала да го видя.
— Не! Искам да кажа, не, не сега.
Метлата намали. Мехурчето-дъга около нея изчезна с ясно пукване. Без сътресение, даже без трепване, Баба отново се оказа, че лети с прилична скорост.
Тя си беше създала солидна репутация с това, че винаги знаеше отговора на всичко. Да я накараш да си признае, че не знае нещо, било то и пред самата себе си, беше удивително постижение. Но червеят на любопитството гризеше ябълката на съзнанието й.
— Как го направи? — най-сетне попита тя.
Иззад гърба й дойде замислено мълчание. После Еск каза:
— Не знам. То просто ми трябваше, и се появи в главата ми. Също когато си спомняш нещо, което си забравил.
— Да, но как?
— Аз… не знам. Просто си представих какви искам да бъдат нещата и, и аз, като че ли, ами… влязох в тази представа.
Баба се загледа в нощта. Тя никога не беше чувала за такава магия, но й се стори адски мощна и вероятно смъртоносна. Влязла в представата! Разбира се, всички магии променяха света по някакъв начин, магьосниците си мислеха, че тя няма друго приложение — те не си падаха по идеята да оставят света такъв, какъвто е, и да променят хората — но това звучеше по-буквално. Трябваше да се обмисли. На земята.
За пръв път в живота си Баба се замисли дали пък нямаше нещо важно във всичките тези книги, които хората толкова ценяха тези дни, макар че тя беше настроена против книгите, изхождайки от строги, морални съображения, тъй като беше чувала, че много от тях са написани от умрели хора и следователно, логично беше, че да ги четеш ще е точно толкова лошо, колкото и да се занимаваш с некромантия4. Едно от многобройните неща в безкрайно разнообразната вселена, по които Баба не си падаше, беше да си говориш с умрелите, които, както е добре известно, и без това си имат достатъчно собствени грижи.
Но не колкото нейните, имаше основание да мисли тя. Погледна замислено надолу към тъмната земя и се зачуди неопределено защо звездите бяха под нея.
В продължение на един миг, от който се стегна сърцето й, тя се зачуди дали наистина не са прелетели през ръба, но след това си даде сметка, че хилядите малки точици под нея бяха твърде жълти и трепкаха. Пък и, освен това, някой да е чувал за звезди, подредени в такъв строен ред?
— Много е хубаво — каза Еск. — Това град ли е?
Баба неспокойно се вгледа в земята. Ако беше град, то той беше много голям. Но сега, като поразмисли, той определено миришеше на много хора.
Въздухът наоколо вонеше на тамян, зърно, подправки и бира, но главно на оня вид миризма, която е причинена от високи корнизи с преливници, от хиляди хора и от безотговорен подход към канализацията.
Тя отърси мислите си от всичко това. Денят здраво ги следваше по петите. Потърси с поглед такова място, където светлините бяха мътни и на по-голямо разстояние една от друга, което, разсъди тя, означаваше, че кварталът е беден, а бедните хора нямат нищо против вещиците; и леко насочи надолу дръжката на метлата.
Успя да стигне на около пет стъпки от земята, преди да се съмне за втори път.
Портите наистина бяха големи и черни и изглеждаха така, сякаш са направени от солидна тъмнина.
Баба и Еск стояха сред тълпата, която гъмжеше на площада пред Университета и гледаха към тях. Най-сетне Еск каза: