Еск забеляза, че в залата има и известен брой жени, тъй като даже и младите магьосници имат майки и сестри. Цели семейства бяха пристигнали, за да кажат сбогом на синовете избраници. Това беше съпроводено от значително количество издухвания на носове, бърсане на сълзи и дрънчене на монети, когато горди бащи тикваха малко джоб-пара в ръцете на отрочетата си.
Изключително висши магьосници сновяха напред-назад из тълпата, разговаряха с магьосниците-спонсори и препитваха бъдещите студенти.
Няколко от тях си пробиха път през блъсканицата, за да се срещнат с Триатъл, движейки се като украсени със злато галеони с издути платна. Те му се поклониха сериозно и погледнаха с одобрение към Саймън.
— Това е младият Саймън, нали? — попита най-дебелият от тях и засия срещу момчето. — Слушали сме големи неща за теб, млади момко. Ъ? Какво?
— Саймън, поклони се на Главния Ректор Катенгъл, Върховен Маг на Магьосниците на Сребърната Звезда — каза Триатъл. Саймън се поклони неспокойно.
Катенгъл го погледна доброжелателно.
— Чували сме големи неща за теб, момчето ми, — каза той. — Всичкият този планински въздух трябва да помага много на мозъка, а?
Той се засмя. Магьосниците около него се засмяха. Триатъл се засмя. Което се стори доста смешно на Еск, тъй като не ставаше нищо кой знае колко забавно.
— Ннннне знам, госсссс…
— От това, което чуваме, това трябва да е единственото нещо, което не знаеш, момко! — каза Катенгъл, а бузите му се раздрусаха. Последва нова, внимателно премерена вълна смях.
Катенгъл потупа Саймън по рамото.
— Това е момчето за стипендията — каза той. — Възхитителни резултати, никога не съм виждал по-добри. И при това самоук. Удивително, нали? Не е ли така, Триатъл?
— Превъзходно, господин Ректоре.
Катенгъл огледа наблюдаващите магьосници.
— Може би ще ни покажеш малко — каза той. — Малка демонстрация, може би?
Саймън го погледна с животински ужас.
— В-всъщност аз не с-съм м-много д-д-д…
— Така, така — заговори Катенгъл с нещо, което той сигурно наистина си мислеше, че е окуражаващ глас. — Не се страхувай. Спокойно. Когато си готов.
Саймън облиза пресъхналите си устни и погледна към Триатъл с няма молба в очите.
— Хм — каза той, — в-вие имм к-к-к-к… — Спря и преглътна с мъка. — С-с-с-с…
Очите му се изцъклиха. Сълзите потекоха от очите му, а раменете му се свиваха конвулсивно.
Триатъл го потупа окуражително по гърба.
— Сенна хрема — обясни той. — Изглежда не може да се излекува. Опитахме всичко.
Саймън преглътна и кимна. Той направи знак на Триатъл с дългите си бели ръце да се отдалечи и затвори очи.
Няколко секунди нищо не се случи. Той стоеше, устните му се движеха беззвучно, а след това от него се разнесе тишина като светлина от свещ. Трепети безшумност се разляха през тълпата в залата и удариха стените с цялата сила на въздушна целувка, след което се свиха назад на вълни. Хората гледаха как другарите им мърдат безмълвно устни и после сами почервеняваха от усилието, когато собственият им смях прозвучаваше не по-силен от писъка на комар.
Миниатюрни прашинки светлина оживяха в миг около главата му. Те се завъртяха и затанцуваха в сложен триизмерен танц, а след това се оформиха във фигура.
Всъщност, на Еск й се стори, че тя през цялото време е била там и е чакала очите й да я видят, по същия начин, по който абсолютно безобидният облак може внезапно да се превърне, без да се е променил по никакъв начин, в кит, кораб или някакво лице.
Фигурата около главата на Саймън беше светът.
Това беше съвсем ясно, макар че искренето и стремителното движение на малките светлинки замъгляваха някои от подробностите. Но ето, виждаше се Великата А’Туин — небесната костенурка, с четирите Слона на гърба й, а върху тях — и самият Диск. Виждаше се и блясъкът на огромния водопад около ръба на света, и там някъде, в самия му център — миниатюрна висока скаличка, която беше огромната планина Кори Селести, където живееха боговете.
Образът се увеличи и се съсредоточи върху Кръглото Море, после и върху самия Анкх, а малките светлинки изтичаха от Саймън и изчезваха на няколко стъпки от главата му. Сега те показваха града откъм въздуха и се втурнаха към наблюдателите. Ето го и самият Университет, който ставаше все по-голям. Ето я Голямата Зала…
… ето ги и хората, които наблюдаваха безмълвни и със зинали уста, и самият Саймън, очертан от песъчинки сребърна светлина. Както и един миниатюрен блестящ образ във въздуха до него, и този образ съдържаше друг, и още един, и още един…