Появи се усещането, че някой е изтърсил вселената отвътре навън във всичките й измерения едновременно. Беше подуто, набъбнало усещане. Звучеше така, сякаш целият свят беше казал: „Аааам“.
Стените избледняха. Подът също. Портретите на отдавнашни велики магьосници, целите усукани, с бради и леко запечени физиономии, изчезнаха. Плочките под краката им, много хубав черно-бял десен, се изпариха, за да бъдат заменени от ситен пясък, сив като лунната светлина и студен като лед. Над главите им заблестяха странни и неочаквани звезди; на хоризонта се появиха ниски хълмове, рушени не от вятъра или от дъжда в това лишено от климат място, а от меката шкурка на самото Време.
Явно никой друг не беше забелязал. Никой друг, всъщност, не изглеждаше жив. Еск беше заобиколена от хора, мълчаливи и неподвижни като статуи.
При това не бяха сами. Имаше и други… Неща… зад тях, и непрекъснато се появяваха все нови и нови. Те нямаха форма, или по-скоро, сякаш избираха формата си както им дойде от множество същества; оставяха впечатлението, че са чували за ръце, крака, челюсти, нокти и органи, но в действителност не знаят как да ги свържат един с друг. Или пък не ги интересуваше. Или пък бяха толкова гладни, че не си бяха направили труда да го разберат.
Вдигаха шум като рояк мухи.
Това бяха създанията от сънищата й, дошли да се нахранят с магия. Тя знаеше, че сега те не се интересуват от нея, освен в качеството й на добавка за след вечеря. Цялото им внимание беше насочено към Саймън, който въобще не подозираше за съществуването им.
Еск го ритна силно в глезена.
Ледената пустиня изчезна. Реалният свят се втурна назад. Саймън отвори очи, усмихна се слабо и леко припадна назад в ръцете на Еск.
Откъм магьосниците се разнесе шум, а няколко от тях започнаха да ръкопляскат. Никой изглежда не беше забелязал нищо странно, с изключение на сребърните светлини.
Катенгъл се съвзе и вдигна ръка да усмири тълпата.
— Много… удивително — каза той на Триатъл. — И казваш, че го е направил съвсем сам?
— Точно така, ваше височество.
— И никой не му е помагал?
— Нямаше кой да му помага — отвърна Триатъл. — Той просто скиташе от село на село и правеше малки магии. Но само ако хората му плащаха с книги или хартия.
Катенгъл кимна.
— Това не беше илюзия — каза той, — и въпреки това, той не използва ръцете си. Какво си говореше? Знаеш ли?
— Той казва, че са само някакви думи, които помагат на мозъка му да работи както трябва — каза Триатъл и сви рамене. — Не мога да разбера и половината от това, което казва, това е самата истина. Казва, че му се налага да измисля думи, защото за нещата, които прави, нямало такива.
Катенгъл погледна встрани към събратята си магьосници. Те кимнаха.
— За нас ще бъде чест да го приемем в Университета — каза той. — Може би ще му го кажеш, когато се събуди.
Той усети, че някой го дърпа за наметалото и погледна надолу.
— Извинете — каза Еск.
— Здравей, млада госпожице — каза Катенгъл със захаросан глас. — Дошла си да видиш постъпването на брат ти в Университета ли?
— Той не ми е брат — отвърна Еск. Имаше случаи, когато светът й се беше струвал претъпкан с братя, но това не беше един от тях.
— Ти важен ли си? — попита тя.
Катенгъл погледна към колегите си, после засия. Сред магьосниците имаше разни моди, като навсякъде другаде; понякога магьосниците ставаха мършави и изпити и си говореха с животни (животните не ги слушаха, но в случая важна е мисълта), докато друг път си падаха по мрака и сатурновия знак и ходеха с малки черни, вирнати брадички. Сега Вървеше модата на „Избран Пръв Между Равните“. Катенгъл преглътна скромно.
— Доста — каза той. — Човек прави каквото може в служба на събратята си. Да, доста важен, бих казал.
— Аз искам да стана магьосник — каза Еск.
По-нисшите магьосници зад Катенгъл я зяпнаха като че ли беше някакъв нов, интересен вид буболечка. Катенгъл почервеня, а очите му се изцъклиха. Погледна надолу към Еск и сякаш затаи дъх. После започна да се смее. Смехът му започна някъде долу, в обилните райони на стомаха му и си проправи път нагоре, като отекваше от ребро на ребро и причиняваше дребни маготресения по гърдите му, докато не избухна в серия от сподавени пръхтения. Беше очарователна гледка, този смях. Той имаше своя собствена индивидуалност.
Но той замря, щом зърна погледа на Еск. Ако неговият смях представляваше вариететен клоун, то решителното присвиване на очите на Еск беше кофа с вар, летяща по бърза траектория.
— Магьосник? — попита той. — Ти искаш да станеш магьосник?