— Да — отговори Еск, като бутна замаяния Саймън в неуверените ръце на Триатъл. — Аз съм осмият син на осми син. Искам да кажа дъщеря.
Магьосниците наоколо се гледаха един друг и си шушукаха. Еск се опита да не им обръща внимание.
— Какво каза тя?
— Сериозно ли говори?
— Винаги съм смятал, че децата на тази възраст са толкова очарователни, а ти?
— Ти си осмият син на осма дъщеря? — попита Катенгъл. — Наистина ли?
— Обратното, ама не съвсем — предизвикателно отвърна Еск.
Катенгъл избърса очите си с кърпичка.
— Това е удивително — рече той. — Струва ми се, че никога по-рано не съм чувал нещо подобно. А?
Той огледа увеличаващата се публика. Хората най-отзад не виждаха Еск и протягаха вратове, за да проверят дали не става някоя интересна магия. Катенгъл не знаеше какво да прави.
— Така, значи — каза той. — Ти искаш да станеш магьосник?
— Непрекъснато го повтарям на всички, но изглежда никой не слуша — отговори Еск.
— На колко си години, момиченце?
— Почти на девет.
— И искаш да станеш магьосник, когато пораснеш?
— Искам да стана магьосник сега — твърдо отговори Еск. — Точно това е мястото, нали?
Катенгъл погледна Триатъл и му смигна.
— Видях ви — каза Еск.
— Не мисля, че някога по-рано е имало жена-магьосник — каза Катенгъл. — По-скоро бих казал, че сигурно това ще е срещу академичната традиция. Не е ли по-добре да станеш вещица? Доколкото знам, това е прекрасна кариера за момичета.
Някакъв нисш магьосник зад него започна да се смее. Еск го изгледа.
— Да си вещица е много добре — съгласи се тя. — Но мисля, че на магьосниците им е по-весело. Вие какво мислите?
— Мисля, че ти си изключително малко момиче — отвърна Катенгъл.
— Какво значи това?
— Значи, че си единствена — каза Триатъл.
— Точно така — каза Еск, — и продължавам да искам да стана магьосник.
Думите изневериха на Катенгъл.
— Е, не можеш — рече той. — Ама че идея!
Той се разрасна до пълната си ширина и се обърна. Нещо го дръпна за наметалото.
— Защо не? — попита глас.
Той се обърна.
— Защото — бавно и преднамерено започна той, — защото… цялата идея е абсолютно смехотворна, ето защо. А и напълно противоречи на академичната традиция!
— Но аз мога да правя магьосническа магия! — каза Еск, а в гласа й се прокрадна едва забележимо потрепване.
Катенгъл се наведе, докато лицето му не се изравни с нейното.
— Не, не можеш — изсъска той. — Защото ти не си магьосник. Жените не са магьосници, ясен ли съм?
— Гледай! — каза Еск.
Тя протегна дясната си ръка с разперени пръсти и се вгледа по продължение на нея, докато не съзря статуята на Малих Мъдрия — основателя на Университета. Инстинктивно, магьосниците между нея и статуята се измъкнаха настрани, а след това се почувстваха доста глупаво.
— Наистина го мисля — каза тя.
— Върви си, момиченце — каза Катенгъл.
— Добре — отвърна Еск. Тя присви силно очи срещу статуята и се съсредоточи…
Огромните врати на Невидимия Университет са направени от октирон, един толкова нестабилен метал, че той може да съществува само във вселена, просмукана със сурова магия. Те са неуязвими за всякаква сила, освен магията: нито огън, нито стенобойни машини, нито армии могат да ги превземат.
Което обяснява защо повечето обикновени посетители на Университета използват задната врата, която е направена от абсолютно нормално дърво и не си пада по тероризирането на хора, та даже издържа те да я тероризират. Имаше си подобаващото чукче и всичко останало.
Баба внимателно разгледа касата на вратата и изръмжа доволно, когато съзря това, което търсеше. Не беше се съмнявала, че то ще е там, ловко прикрито от естествените шарки на дървото.
Тя сграбчи чукчето, което беше оформено като глава на дракон, и похлопа енергично, три пъти. След малко една млада жена с уста, пълна с шипки за пране, отвори вратата.
— Ко скъте? — попита тя.
Баба се поклони, като даде по този начин възможност на момичето да види островърхата черна шапка с иглите от крила на прилеп. Това имаше внушителен ефект: то се изчерви, надникна навън в тихата уличка и бързо въведе Баба вътре.
От другата страна на стената имаше покрит с мъх вътрешен двор, кръстосан от простори с пране. Баба има възможността да стане една от съвсем малкото жени, които знаят какво е всъщност онова, което магьосниците носят под плащовете си, но скромно извърна очи и последва момичето по плочките и надолу по широко стълбище.
То водеше в дълъг, висок тунел с множество сводове, междувременно пълен с пара. Баба успя да зърне дълга редици корита в големите стаи от двете й страни; във въздуха се носеше топлата, дебела миризма на гладене. Ято момичета с кошове пране в ръце се шмугнаха покрай нея и изтичаха нагоре по стълбите, после се спряха насред път и бавно се обърнаха да я погледнат.