Баба изпъчи гърди и се опита да приеме възможно най-загадъчен вид.
Водачката й, която още не се беше освободила от щипките си, я поведе по един страничен коридор и я вкара в стая, която представляваше лабиринт от рафтове, отрупани с пране. Точно в средата на лабиринта, пред една маса седеше много дебела жена с червеникавокафява перука. Тя пишеше в много голям перален тефтер — той още беше отворен пред нея, — но временно разглеждаше една голяма долна риза на петна.
— Опитахте ли да я избелите? — попита тя.
— Да, гос’ожо — отговори прислужницата до нея.
— А пробвахте ли тинктура от мирит?
— Да, гос’ожо. Само я боядиса синя, гос’ожо.
— Този ми е нов — каза перачката. — А съм виждала и сяра, и сажди, и драконова кръв, и демонска кръв, и н’ам какво още. — Тя обърна наопаки ризата и прочете името, внимателно извезано от вътрешната й страна. — Хмм. Гранпон Белия. Ще стане Гранпон Сивия, ако не се грижи по-добре за бельото си. Да знаеш, момиче, белият магьосник е просто черен магьосник с добра икономка. От мен да го…
Тя видя Баба и млъкна.
— Тя пучука нъ врататъ — каза водачката на Баба и направи бърз реверанс. — Имъше шъпкъ…
— Да, да, благодаря ти, Ксандра, можеш да си вървиш — каза дебелата жена. Тя се изправи и се усмихна на Баба, като с едва забележимо цъкване изви гласа си няколко обществени стъпала по-нагоре.
— Моля да ни извините — каза тя. — Фащате ни когато всичко е с краката нагоре, нали е ден за пране, и т.н. Това посещение на добра воля ли е, или пък, мога ли да се осмеля да попитам… — тя понижи глас, да не би да е съобщение от Отвъдния Свет?
Баба я погледна неразбиращо, но само за части от секундата. Знаците на рамката на вратата й бяха показали, че собственичката приема вещици на драго сърце и че е изключително загрижена да получи новини от четиримата си съпрузи; освен това тя беше заета с произволно търсене на пети, оттук и червеникавокафявата перука и, ако ушите на Баба не й изневеряваха, скърцането на толкова китова кост, че да разгневи цяло екологично движение. Лековерна и глупава, бяха показали знаците. Баба се въздържа от мнение, тъй като и самите градски вещици не изглеждаха твърде интелигентни.
Стопанката трябва да беше сбъркала изражението й.
— Не се страхувайте — каза тя. — Персоналът ми има ясни инструкции да приема вещици, макар че, разбира се, онези горе не го одобряват. Без съмнение ще искате чаша чай и нещо за хапване?
Баба се поклони тържествено.
— И ще видя дали не можем да намерим и някой хубав кат стари дрехи за вас — засия домакинята.
— Стари дрехи ли? О, да. Благодаря, гос’ожо.
Стопанката се понесе напред с такъв шум, като че ли беше стара машинка за рязане на чай по време на буря, и направи знак на Баба да я последва.
— Ще наредя да донесат чая в апартамента ми. Силен чай с много листа.
Баба се помъкна след нея. Стари дрехи? Тази дебелана наистина ли си го мислеше? Ама че нахалство! Е, разбира се, ако бяха добро качество…
Под Университета изглежда съществуваше цял един друг свят. Това беше лабиринт от мазета, зимници, килери, кухни и по-малки килерчета, и всеки негов обитател или носеше нещо, или помпаше нещо, буташе нещо или просто се мотаеше наоколо и крещеше. Баба успя да зърне стаи, пълни с лед, и други, които пламтяха от топлината на сгорещените готварски печки, с големината на стена. Пекарните миришеха на пресен хляб, а пивниците миришеха на стара бира. Всичко миришеше на пот и дим.
Домакинята я поведе нагоре по старо, вито стълбище и отключи вратата с един от многобройните ключове, които висяха на колана й.
Вътре стаята беше розова и натруфена. Висулки и волани имаше по разни неща, които никой с всичкия си не би тръгнал да украсява. Беше все едно си в захарен пашкул.
— Много е хубаво — каза Баба. И, тъй като усети, че се очаква от нея, добави: — И с вкус. — Огледа се наоколо за нещо неукрасено, върху което да седне, и се предаде.
— За какво мисля аз! — извиси трели домакинята. — Аз съм г-жа Уитлоу, но предполагам, че вие естествено го знаете. А аз имам честта да разговарям с…?
— Ъ? О, Баба Уедъруекс — каза Баба. Дрънкулките я докачаха. Правеха розовото лош цвят.
— Аз самата съм медиум, разбира се — каза госпожа Уитлоу.
Баба нямаше нищо против предсказването на бъдещето, стига то да се правеше лошо от хора, на които това не им се удава. Но работата, обаче, беше различна, ако го правеха хора, които би трябвало да знаят повече. Тя смяташе, че бъдещето и без това в най-добрия случай е твърде крехко нещо, и че, ако хората гледат много към него, го променят. Баба си имаше няколко доста сложни теории за пространството и времето, и за това защо човек не бива да си играе с тях, но за щастие, добрите гадатели се срещаха рядко, пък и, все едно, хората предпочитаха лошите, на които винаги може да се разчита за точната доза вдъхновение и оптимизъм.