Баба знаеше всичко за лошото гледане. Беше по-трудно от истинското. Трябваше да имаш добро въображение.
Не можеше да спре да се чуди дали госпожа Уитлоу не беше родена вещица, която по някакъв начин е пропуснала обучението си. Тя със сигурност залагаше капан за в бъдеще. Под нещо като розов натруфен калъф за чайник имаше кристална топка, както и няколко тестета карти за гледане, също и розова кадифена торбичка с рунически камъни, и една от онези малки масички на колелца, които никоя благоразумна вещица не би докоснала даже с десетметрова метла, и — за това Баба не беше сигурна — или някакви специални изсушени маймунски лайна от развъдник на лами, или пък изсушените лайна на някой лама от манастир, които явно можеха да се хвърлят по такъв начин, че да разкрият общата сума на знанието и мъдростта във вселената. Всичко това беше доста тъжно.
— Или пък с чаените листа, разбира се — каза госпожа Уитлоу, като посочи големия кафяв чайник на масата между тях. — Знам, че вещиците често ги предпочитат, но на мен винаги ми изглеждат толкова, ъ-ъ-ъ, обикновени. Не искам да ви засегна.
При това тя май наистина не искаше да я засегне, помисли си Баба. Госпожа Уитлоу я гледаше с такъв поглед, с който обикновено гледат кученцата, когато не са сигурни какво да очакват по-нататък, но почват да се безпокоят, че това може да се окаже прочетения вестник.
Тя взе чашата на госпожа Уитлоу и вече беше започнала да се взира в нея, когато улови разочарованото изражение, което играеше по лицето на домакинята като сянка през заснежено поле. После си спомни какво прави и завъртя чашата три пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка, направи няколко неопределени движения с ръце над нея и измънка едно заклинание (което обикновено използваше, за да лекува мастита у старите кози, но това беше без значение). Тази демонстрация на очевиден магьоснически талант изглежда насърчи безкрайно госпожа Уитлоу.
Баба по принцип не се оправяше много добре с чаените листа, но тя примижа срещу захаросаната купчина на дъното на чашата и пусна на воля въображението си. Това, от което наистина се нуждаеше сега, беше някой плъх или даже хлебарка под ръка, които случайно да се намират някъде близо до Еск, за да Заеме съзнанието им.
Това, което Баба откри в действителност, беше, че Университетът си имаше свое собствено съзнание.
Добре известно е, че камъкът може да мисли, тъй като цялата електроника се основава на този факт, но в някои светове хората губят векове да търсят други цивилизации в небето, без нито веднъж да си погледнат в краката. Това е защото отмерват времето съвсем погрешно. От гледна точка на камъка вселената не е била създадена и планинските вериги подскачат нагоре-надолу като клапа на орган, докато континентите свистят назад-напред в общо взето добро настроение, като се сблъскват един друг от абсолютната радост на движението и събарят скалите си. Доста време ще трябва да мине преди камъкът да забележи обезобразяващото го малко кожно заболяване и започне да се чеше, което е все едно.
Както и да е, камъкът, от който е бил построен Невидимия Университет, беше поглъщал магия в продължение на няколко хиляди години и цялата тази произволно събирана енергия е трябвало да отиде някъде.
Университетът, всъщност, беше развил своя собствена индивидуалност.
Баба го усещаше като голямо и дружелюбно животно, което само чакаше да се обърне по покрив и да го почешат по пода. Но той не й обръщаше никакво внимание, обаче. Той гледаше Еск.
Баба откри детето като проследи нишките на вниманието на Университета и смаяно се загледа в това, което се разкри пред очите й в Голямата Зала…
— … там вътре?
Гласът дойде от много, много далеч.
— Ммъъ?
— Попитах какво виждате там вътре? — повтори госпожа Уитлоу.
— Ъ?
— Попитах какво…
— О! — Баба нави обратно съзнанието си, доста смутена. Проблемът при Заемането на чуждо съзнание беше, че човек винаги се чувства не съвсем на място, когато се върне в собственото си тяло, а Баба беше първият човек, който някога е разчитал съзнанието на сграда. Сега тя се чувстваше голяма, песъчлива и пълна с коридори.