— Мъъъ? — попита тя, а до нея стигаше напевния глас на госпожа Уитлоу.
— Казвам — повтори госпожа Уитлоу, — че младата Ескарина е истинско съкровище. Абсолутно уткритие. Не оставя нито прашинка по пода, нито прашинка. Нищо не й се опира. Вчера й казах, викам й, тази твоя метла като че ли е жива, а тя знаете ли какво ми отговори?
— Не смея даже да предположа — каза Баба, слабо.
— Каза, че прахът се страхувал от метлата й! Представяте ли си?
— Да — отвърна Баба.
Госпожа Уитлоу побутна чаената си чашка към нея и смутено й се усмихна.
Баба въздъхна на ум и примижа срещу абсолютно неясните дълбини на бъдещето. Въображението й определено започваше да се изчерпва.
Метлата бръскаше по коридора и вдигаше огромен облак прах, който, ако се загледаше човек внимателно в него, като че ли някакси се всмукваше назад в метлата. Ако човек се вгледаше още по-внимателно, щеше да види, че по дръжката на метлата има странни знаци, които бяха не толкова издълбани, колкото прилепваха по повърхността и по някакъв начин променяха формата си, когато ги гледаха.
Но никой не го правеше.
Еск седеше на един от високите, дълбоки прозорци и наблюдаваше града под нея. Беше по-ядосана от обикновено, така че метлата се нахвърляше срещу праха с необичайна ярост. Паяци пробягваха отчаяни осмокраки спринтове, за да се спасят, докато древните им фамилни паяжини изчезваха в небитието. В стените мишки се вкопчваха една в друга и се прилепваха с крака за вътрешността на дупките си. Дървесните червеи се заравяха в таванските греди, когато ги изкарваха, без милост, заднешком от тунелите им.
— Наистина можеш да чистиш — каза Еск. — Ха!
Имаше си и някои добри страни, трябваше да признае. Храната беше проста, но затова пък беше много, а и тя си имаше собствена стая някъде на покрива, и това беше лукс, защото там можеше да се излежава до пет сутринта, което за бабините разбирания беше на практика пладне. Работата определено не беше тежка. Еск просто започваше да мете, докато жезълът не разбереше какво се иска от него, а след това тя можеше да се забавлява, докато всичко свършеше. Ако някой дойдеше, жезълът моментално се подпираше небрежно на стената.
Но тя не учеше никакво магьосничество. Можеше да броди из празните класни стаи и да разглежда схемите, начертани върху черната дъска, както и по пода в по-напредналите класове, но тези фигури бяха без смисъл за нея. И неприятни.
Те напомняха на Еск за картинките в книгата на Саймън. Изглеждаха живи.
Тя гледаше над покривите на Анкх-Морпорк и разсъждаваше така: писането представлява само думите, които хората казват, притиснати между пластове хартия, докато се превърнат във вкаменелости (вкаменелостите бяха добре познати на свят Диск, огромни навити на спирала раковини и зле конструирани създания, които бяха останали от времето, когато Създателят не е бил решил точно какво иска да направи и, като че ли, просто мързеливо си е играл с Плейстоцена). А думите, които хората казваха, бяха само сенките на истинските неща. Но някои неща бяха твърде големи, за да бъдат наистина уловени в думи, а даже и самите думи бяха твърде мощни, за да бъдат напълно опитомени с писане.
Така че, от това следваше, че някои писания всъщност се опитваха да се превърнат в неща. На това място мислите на Еск се объркваха, но тя беше сигурна, че истински вълшебните думи бяха тези, които пулсираха гневно и се опитваха да избягат и да се превърнат в реалност.
Не изглеждаха много хубаво.
Но после тя си спомни предишния ден.
Беше доста странен. Университетските класни стаи бяха построени на принципа на фунията, с кръгове от места — излъскани от задниците на най-великите магове на Университета, — надвиснали стръмно над централната част, където се намираше работна маса, няколко черни дъски и достатъчно открито място на пода за инструктираща октограма в приличен размер. Под редовете седалки имаше много неизползваемо място, което Еск бе установила, че е много удобен наблюдателен пост, като наднича измежду островърхите ботуши на чираците-магьосници към инструктора. Действаше й много успокояващо, монотонното пеене на лекторите, носещо се над нея така леко, като жуженето на леко опиянените пчели в специалната билкова градина на Баба. Изглежда никога не ставаше практическа магия, винаги всичко изглеждаше само думи. Магьосниците явно харесваха думите.