— Можеш, разбира се, да опиташ с чаша за уиски — предложи Джоузеф. — Вземи я точно когато някой посегне към нея. Веднага ще разбереш дали изчезва, като я пипнеш.
— Бих могъл да опитам — съгласи се Джо Петигру. Замълча и се замисли. — Чудя се дали ще се появя постепенно, или ей така изведнъж. Бам!
— Аз залагам на второто — заяви Джоузеф. — Старецът не случайно се е нарекъл Бинго. Според мен и двете стават бързо — и изчезването, и появата. Това, което трябва да установиш, е кога.
— Ще разбера — обеща Джо Петигру. — Много внимателно ще проуча. Важно е. — Кимна на отражението си в огледалото и Джоузеф му отвърна. Обърна се да си върви и подметна през рамо: — Само малко ми е жал за Портър Грийн. Толкова време и пари хвърли по нея. А съм сто процента сигурен, че единственото, което ще получи в замяна, са подигравки.
— Не можеш да бъдеш толкова сигурен в това — възрази Джоузеф. — Той ми прилича на човек, който винаги получава онова, за което си е платил, или…
И с това приключиха. Джо Петигру влезе в спалнята и свали стар куфар от висок рафт в килера. От него извади очукано дипломатическо куфарче със счупена дръжка. Отключи го с ключе. В куфарчето имаше малък твърд пакет, увит в памучен парцал за прах. Под парцала се появи стар вълнен чорап, а в чорапа — трийсет и два милиметров автоматичен пистолет, смазан, почистен и зареден. Джо Петигру го сложи в десния джоб на панталона — усети как му натежа, повече от грях. Върна куфара на място и слезе на долния етаж, стъпвайки тихо и внимателно. После реши, че е глупаво, защото дори дъските на стълбите да скърцаха, никой нямаше да ги чуе при високата музика.
Стигна долу и тръгна към вратата на хола. Натисна дръжката лекичко. Вратата беше заключена. Поставиха ключалка, когато долният етаж бе превърнат в ергенски апартамент за даване под наем. Джо извади връзката с ключове и бавно пъхна един в ключалката. Завъртя го. Усещаше как езичето се дръпва назад. Резето не беше спуснато. И защо да бъде? Това се прави само нощем, и то ако си от боязливите. Задържа дръжката с лявата ръка и внимателно открехна вратата, колкото да освободи и езичето на дръжката. Тук беше тънкият момент — един от тънките моменти. Щом езичето излезе, пусна дръжката в първоначалното и положение и извади ключа. Сега здраво хванал дръжката, леко бутна вратата — трябваше да отвори достатъчно, за да погледне вътре. Не се чу никакъв звук освен бумтящото радио. Никой не изкрещя. Следователно никой не гледаше към вратата. Дотук добре.
Джо Петигру пъхна глава през процепа и надникна. Стаята беше топла, миришеше на цигарен дим, на човешка плът и едва-едва на алкохол. Вътре обаче нямаше никой. Джо бутна вратата, отвори я широко и прекрачи прага — по лицето му бе изписано разочарование, веднага заменено от гримаса на отвращение.
В задната част на всекидневната имаше плъзгащи се врати, които някога водеха към трапезарията. Сега трапезарията служеше за спалня, но старите плъзгащи врати си стояха. Ръката му безцелно се вдигна и приглади оредяващата черна коса на темето. За миг лицето му загуби всякакво изражение. После ъгълчетата на устните му се разтеглиха в едва забележима усмивка, която можеше да означава всичко. Обърна се и затвори вратата. Отиде до писалищната маса и погледна полуразтопения лед на дъното на двете високи стъклени чаши; ледчетата, плувнали във вода в стъклена купа до отворената бутилка с уиски; смачканите фасове в пепелника — един от тях още димеше с тъничка струйка, издигаща се в неподвижния въздух.
Джо тихо седна в единия ъгъл на писалищната маса и си погледна часовника. Сякаш бе минала цяла вечност, откакто се бе запознал с професор Бинго. В друго време, в друг свят. Сега да можеше да си спомни точно в колко часа бе вдъхнал щипката прах. Трябва да е било към десет и двайсет, помисли той. Беше по-добре да знаеше със сигурност, да беше изчакал, да бе експериментирал. Много по-добре. Ала кога ли е правил каквото е по-добре.
Изобщо не си спомняше да е постъпвал така. И със сигурност не му се беше случвало, откакто бе срещнал Гладис.
Извади пистолета от джоба и го остави на масичката пред себе си. Седеше и го гледаше с празен поглед, заслушан в тътена на радиото. После се пресегна и едва ли не с нежност освободи предпазителя. Като свърши това, се облегна назад и зачака. И както чакаше, без никакво определено чувство, изведнъж си спомни. Беше от ония неща, дето много хора трябва да помнят. Зад затворената двойна врата дочуваше поредица от звуци, които почти не стигаха до съзнанието му, отчасти заради шума от радиото, отчасти заради силата на завладелия го спомен.