Когато плъзгащите врати започнаха да се отварят, Джо Петигру се пресегна и взе пистолета от масичката. Остави го на коляното си — единственото движение, което направи. Дори не погледна към вратите.
Щом се отвориха достатъчно, за да мине тялото на мъж, в отвора се появи Портър Грийн. Беше хванал вратата високо горе, пръстите му лъщяха от напрежение. Залюля се, сграбчил вратата така, сякаш бе пиян. Очите му бяха широко отворени и втренчени, а устата му започна да се изкривява в глуповата усмивка. Пот лъщеше по лицето и косматия му бял корем. Беше само по панталон, бос, косата му — рошава и сплъстена от пот. По лицето му имаше и още нещо, което Джо Петигру не можеше да види, защото не откъсваше поглед от килима между краката си, подпрял пистолета на коляно, без да го насочва наникъде.
Портър Грийн пое тежко и дълбоко дъх и го изпусна с дълга въздишка. Пусна вратите и направи няколко колебливи стъпки в стаята. Очите му се спряха на бутилката с уиски на масичката пред писалището, точно пред Джо Петигру. Фокусираха се върху бутилката, тялото му леко се извърна и се наведе напред още преди да беше приближил достатъчно, за да стигне до нея. Бутилката издрънка върху стъклената повърхност на масичката. Дори и тогава Джо Петигру не вдигна поглед. Усети миризмата на мъжа, който беше толкова близо до него и изобщо не подозираше това, и тогава изпитото му лице се сгърчи от внезапна болка.
Бутилката тръгна нагоре, ръката с фините черни косъмчета изчезна от полезрението на Джо Петигру. Клокоченето на течността се чу въпреки шума от радиото.
— Кучка! — процеди дрезгаво през зъби Портър Грийн. — Проклета, гадна, мръсна, противна кучка. — Гласът му бе пълен с ужас и отвращение.
Джо Петигру леко мръдна с глава. Имаше място само колкото да се изправи и застане между писалището и холната масичка, без да събори или докосне нещо. Стана. Пистолетът бе в ръката му. Вдигна го. Очите му лека-полека се вдигаха заедно с пистолета. Съзря отблизо голата мека плът над панталона на Портър Грийн. Забеляза как лъщи потта по издутината над пъпа му. Отмести поглед надясно и го плъзна по ребрата. Ръката му застина. Сърцето е малко по-високо, отколкото обикновено си мислят повечето хора. Джо Петигру го знаеше. Дулото на пистолета също го знаеше. Дулото се насочи право срещу сърцето и с решителен натиск, почти с безразличие, Джо Петигру дръпна спусъка.
Изстрелът бе по-силен от радиото и различен като звук. В него имаше усещането за удар, за мощ. Ако отдавна не си стрелял с пистолет, винаги се изненадваш от внезапно изригналия живот в инструмента на смъртта, начина, по който бързо се задвижва в ръката ти, като гущер по скала.
Застреляните хора падат по всевъзможни начини. Портър Грийн падна настрани — едното коляно се огъна преди другото. Свлече се леко като същество без кости, сякаш коленете му бяха гумени и можеха да се огъват на всички страни. За секундата, която отлетя, докато падаше, Джо Петигру си спомни един циркаджийски номер, който беше гледал доста отдавна, докато самият той все още се занимаваше с шоу бизнес. Номерът се изпълняваше от висок слаб мъж-каучук и момиче. Както се правеха на идиоти, мъжът започваше да пада настрани — много бавно — тялото му се извиваше като обръч — не можеше да определиш кога всъщност е паднал на сцената.
Мъжът сякаш се стопяваше и се разливаше без усилие, без удар. Направи го шест пъти. Първият път беше просто забавно, вторият — интересно да го наблюдаваш и да се чудиш как го прави. На четвъртия път жените в залата закрещяха: „Не му разрешавайте да го прави! Не му разрешавайте!“ Той обаче пак падна. И до края на номера съсипа нервите на всички чувствителни, ужасени от онова, което правеше, защото беше нечовешко и неестествено и никой с нормално тяло не би могъл да го направи.
Джо Петигру се отърси от спомена и се върна в настоящето, където Портър Грийн лежеше на пода с глава върху килима, без никаква кръв по тялото. За първи път Джо Петигру погледна лицето му и видя, че е дълбоко надрано и разкъсано от острите дълги нокти на побесняла жена. Чашата преля. Джо Петигру отбори уста и зави като ранен звяр.
В собствените му уши викът прозвуча, сякаш идваше от много далеч, все едно от друга къща. Слаб, раздиращ звук, който нямаше нищо общо с него. Може пък изобщо да не е изкрещял. Може да са изсвирили гумите на някой, решил да вземе завой твърде рязко. Или да е чул вика на грешна душа, полетяла към ада. Нямаше никакви физически възприятия въобще. Имаше чувството, че се носи около ръба на масата и покрай трупа на Портър Грийн. Но полетът му, или там каквото беше, си имаше цел. Беше стигнал до вратата. Пусна резето. После се понесе към прозорците. Бяха затворени, но не и заключени; заключи ги. Отиде до радиото. И го изключи. Край на тътена. Сякаш го обгърна белият покров на междузвездна тишина. Отиде до плъзгащите се врати.