Влезе в спалнята на Портър Грийн, която бе служила за трапезария някога много отдавна, когато Лос Анджелис беше млад и горещ, сух и прашен, и все още в плен на пустинята и на шумолящите евкалиптови дървета, и на дебелите палми, които растяха покрай улиците.
От трапезарията бе останал единствено вграденият шкаф за порцелан между двата северни прозореца. Зад очуканите му врати се виждаха книги. Не много. Портър Грийн не си падаше особено по книгите. Леглото бе до източната стена, зад която бе стаята за закуска и кухнята. Беше много разхвърляно — леглото — и върху него имаше нещо, но Джо Петигру нямаше желание да види какво е. От другата страна на леглото имаше люлееща се врата, но сега бе заменена с обикновена, която здраво прилепваше към касата си, имаше и резе. Резето беше спуснато. Джо Петигру си помисли, че вижда прах в пукнатините на вратата. Явно рядко я отваряха. Но резето беше спуснато и това бе важно.
Влезе в антренцето, от което се отиваше във вестибюла под стълбите. Това помещение осигуряваше достъп до банята (някога стая за шиене) в другата част на къщата. Под стълбището имаше и килер. Два куфара в ъглите, костюми на закачалки, палто и шлифер. В единия ъгъл бе захвърлен чифт кални мъжки бели обувки. Загаси отново лампата и затвори вратата. Влезе в банята. Беше доста голяма, със стара вана. Джо Петигру мина покрай огледалото над мивката, без да го поглежда. Не му се разговаряше с Джоузеф точно сега. Детайлът, това беше главното — изключително внимание към детайла. Прозорците на банята бяха отворени и тензухените пердета се ветрееха. Затвори ги плътно и завъртя ръчката. Банята нямаше друга врата освен тази, през която беше влязъл. Някога имаше врата за към предната част на къщата, но сега беше зазидана и облепена с водоустойчиви тапети като стените във вестибюла.
Стаята отпред бе превърната в килер за боклуци. В нея имаше стари мебели и разни вехтории, сред които бюро с повдигащ се плот от ужасно дъбово дърво, което навремето така са харесвали. Джо Петигру никога не го беше използвал, дори не беше влизал тук преди. И толкоз.
Обърна се и спря пред огледалото в банята. Хич не му се искаше. Но Джоузеф вероятно се бе сетил за нещо важно. Затова вдигна очи и погледна към Джоузеф. Джоузеф също го изгледа с неприятен втренчен поглед.
— Радиото — отсече Джоузеф. — Ти го изключи. Грешка. Да го намалиш — да. Но не и да го изключиш.
— О! — възкликна Джо Петигру. — Да. Май си прав. За пистолета обаче не съм забравил — потупа той джоба си.
— И прозорците в спалнята — каза Джоузеф почти с презрение. — Освен това ще трябва да погледнеш Гладис.
— Прозорците на спалнята — добре ще проверя и тях — кимна Джо Петигру и замълча. — Не искам да я поглеждам. Мъртва е. Няма начин да не е мъртва. Разбрах го още щом го видях.
— Този път се подигра не с когото трябва, а? — студено попита Джоузеф. — Ти да не би да си очаквал нещо подобно?
— Не знам — вдигна рамене Джо. — Не, чак дотам не съм стигал, мисля. Ама голяма каша забърках. Изобщо не се налагаше да го убивам.
Джоузеф го изгледа със странно изражение.
— И щеше да хвърлиш на вятъра усилията и материала на професора. Не мислиш, че е дошъл дотук само за да се поразходи, нали?
— Довиждане, Джоузеф — каза Джо Петигру.
— За какъв дявол ми казваш „довиждане“? — сопна се Джоузеф.
— Така ми дойде — отвърна Джо Петигру и излезе от банята.
Заобиколи леглото, за да затвори и заключи прозорците. Накрая все пак погледна Гладис, колкото и да не му се искаше. Нямаше нужда. Инстинктът му не го беше излъгал. Леглото приличаше на бойно поле. А лицето на Гладис не можеше да е по-изкривено, по-насинено и по-мъртво. От дрехите й бяха останали няколко съдрани парцала. И толкова. Само няколко парцалчета. Изглеждаше пребита. Изглеждаше ужасно.
Стомахът на Джо Петигру се надигна и в устата му загорча. Бързо излезе от спалнята и се облегна на вратата, като внимаваше да не я пипа.
— Радиото да е включено, но не силно — прозвуча гласът му в тишината, след като стомахът му зае обичайното си място. — Пистолетът — в ръката му. Тази част няма да ми хареса. — Погледът му се насочи към външната врата. — По-добре да използвам телефона горе. Ще имам достатъчно време да се върна.
Въздъхна тихо и се зае да довърши започнатото. Но когато дойде моментът да сложи пистолета в ръката на Портър Грийн, установи, че не може да го погледне в лицето. Имаше чувството, даже беше сигурен, че очите на Портър Грийн са отворени и го гледат, а той не можеше да издържи на погледа на тези очи, макар и мъртви. Струваше му се, че Портър Грийн би му простил и всъщност не е имал нищо против да бъде застрелян. Беше бързо и навярно много по-малко неприятно от онова, което щеше да му осигури законът.