Не това го караше да се срамува. Не се срамуваше и от факта, че Портър Грийн му беше отнел Гладис — би било глупаво. Портър Грийн далеч не й беше първият — Гладис бе поела по този път преди години. Изглежда се срамуваше от ужасните кървави деруги. Дотогава Портър Грийн поне бе приличал на мъж. Деругите го превръщаха някак си в глупак. Макар и мъртъв. Мъж с вида и поведението на Портър Грийн, с толкова опит с жените и въобще — такъв мъж не би трябвало да стига до бой с повлекана като Гладис — жена без душа, която не можеше да даде нищо на никой мъж, нито дори на себе си.
Джо Петигру не се смяташе за властен мъж, но поне никога не го бяха драли по лицето.
Старателно постави пистолета в ръката на Портър Грийн, без нито веднъж да го погледне в очите. Май се попрестара — това с пистолета изглеждаше прекалено подредено. Със същото старание и без излишно бързане Джо Петигру уреди всичко останало, което трябваше да се урежда.
Чернобялата полицейска кола се появи иззад ъгъла и спря пред къщата. Без шум, без сирени. Двамата униформени полицаи безмълвно огледаха верандата, затворената врата и прозорците. Чуваха постоянния поток от разговори от радиото в колата, регистрираха го в съзнанието си, без да му обръщат специално внимание.
— Не чувам викове — отбеляза онзи откъм бордюра — и не виждам съседите да са се събрали отпред.Май са ни пратили за зелен хайвер.
Полицаят зад волана кимна.
— По-добре да звъннем все пак на вратата — разсеяно предложи той.
Отбеляза си часа върху формуляра за рапорт и съобщи на диспечера, че патрулната кола не е в движение в момента. Полицаят откъм бордюра излезе и тръгна по бетонната пътека към верандата. Натисна звънеца. Чу го как звъни някъде в къщата. Чуваше и музика от радио или от грамофон — съвсем ясно се чуваше, макар и тихо, идваше от стаята със затворени прозорци от лявата му страна. Отново натисна звънеца. Никакъв отговор. Мина по верандата и почука леко по прозореца. После по-силно. Музиката продължаваше да свири, но иначе никакъв признак на раздвижване отвътре. Слезе от верандата и заобиколи къщата, за да стигне до задния вход. Вратата против насекоми бе закрепена с кука отвътре. Входната врата зад нея беше затворена. И тук имаше звънец. Натисна и него. Иззвъня съвсем наблизо, доста пронизително, но никой не се отзова. Почука силно по предната врата, после я дръпна. Куката не поддаде. След това заобиколи къщата от другата страна. Прозорците от север бяха твърде високо и не можеше да се погледне през тях, без да се стъпи на нещо. Стигна до затревената площ пред къщата и тръгна напряко през тревата към радиоколата. Тревата беше добре поддържана и бе поливана предната вечер. По едно време полицаят се обърна да види дали токовете му не оставят следи по тревата. Не оставяха. Слава Богу. Беше съвсем млад полицай, още не беше закоравял.
— Никой не отваря, но отвътре се чува музика — съобщи на партньора си, облягайки се на колата.
Шофьорът се заслуша за миг в радиоговорителя, после излезе от колата.
— Ти поеми онази страна — посочи той на юг с палеца си. — Аз ще пробвам в другата къща. Може съседите да са чули нещо.
— Едва ли, иначе вече щяха да ни дишат във вратовете — предположи първият полицай. — По-добре да попитаме все пак.
Възрастен човек разкопаваше с мотичка розови храсти зад къщата южно от дома на Джо Петигру. Младият полицай го попита дали е чул нещо в съседната къща, което би могло да предизвика обаждане в полицията. Нищо. А да е виждал хората да излизат? Не, не бил забелязал никого. Петигру нямаше кола. Наемателят имал кола, но гаражът изглеждаше заключен. Виждаше се катинарът. Какви хора ли? Ами, обикновени. Не създават неприятности на никого. Радиото не е ли малко шумничко напоследък? Като сега? Старецът поклати глава. Сега не беше високо. Одеве — да. В колко часа го намалиха? Не знаеше. Какво значение имало? Преди час, половин час. Нищо особено не се е случвало тук, полицай. Цяла сутрин се мотая в градината. Идваме по обаждане, обясни полицаят. Сигурно е станала грешка, вдигна рамене възрастният мъж. Има ли някой друг в неговата къща? В неговата ли? Старецът поклати глава. Не, в момента не. Жена му отишла на фризьор. Искала да си сложи от онова лилаво чудо, с което сега е модерно да се боядисва побелялата коса. Мъжът изхихика. Младият полицай се изненада — изобщо не предполагаше, че старецът би могъл да се изсмее, като гледаше как чопка около розите — някак отсечено, сърдито.