В къщата от другата страна на дома на Джо Петигру, където отиде шофьорът на радиоколата, никой не отвори входната врата. Полицаят заобиколи и в задния двор завари дете на неопределена възраст и с неопределен пол яростно да рита детската си кошарка. Носът му течеше, но детето явно нямаше нищо против. Полицаят силно почука на задната врата. Отвори мърлява жена с провиснала коса и през отворената врата от кухнята се изля диалогът на долнопробна радиопиеса, който жената явно продължаваше да слуша с напрегнатото внимание на сапьор, обезвреждащ мина. Нищо не била чула, изкрещя тя, прецизно вмъквайки отговора си между две реплики от смахнатия диалог. Нямала време да се занимава с чужди работи. Радио в съседната къща ли? Ами да, май имали. Като че ли го беше чувала да свири от време на време. Не би ли могла да намали малко това нещо, попита полицаят, смръщил вежди към радиоапарата до кухненската мивка. Би могла, отвърна тя, но хич и не посегна. Слабичко тъмнооко момиче с провиснала коса като на майка си внезапно изникна отнякъде, застана на петнайсет сантиметра от корема на полицая и впи поглед в ризата му. Той отстъпи крачка назад, момичето го последва. Още една минута в тази къща и ще се побъркам, помисли си ченгето.
— Значи нищо не сте чули, а? — викна той към жената. Тя вдигна ръка да въдвори тишина, изслуша кратката размяна на лигави излияния по радиото и чак тогава поклати отрицателно глава. Понечи да затваря вратата още преди полицаят да бе прекрачил прага. Момиченцето ускори оттеглянето му като майсторски го замери със зряла малина.
Лицето му изглеждаше малко позачервено, когато се срещна с колегата си при радиоколата. И двамата погледнаха оттатък улицата, после се спогледаха и вдигнаха рамене. Шофьорът тръгна да заобикаля колата откъм багажника, за да седне отново зад волана, но размисли и пак пое по бетонната пътека към верандата на Петигру. Заслуша се в радиото и забеляза, че иззад щорите прониква светлина от лампа. Опита се да надникне вътре — пробва под различен ъгъл при единия прозорец, при другия. И най-сетне намери малък процеп, през който можеше да погледне вътре с едно око.
Дълго се взира, накрая видя нещо, което приличаше на тяло на мъж, проснато по гръб на пода до крака на ниска масичка. Полицаят се изправи и рязко махна с ръка на другото ченге. Младият веднага дотича.
— Влизаме — отсече шофьорът. — Не ти върви тази смяна. Видях някакъв тип вътре, който определено не танцува. Радиото е включено, лампите светят, всички врати и прозорци са заключени, никой не отваря, а на пода лежи човек. Това какво ти говори?
В този момент Джо Петигру вдъхна втората си щипка от праха на професор Бинго.
Влязоха в кухнята — използваха отвертка и отвориха прозореца, без да чупят стъклото. Старецът от съседната къща ги видя и моментално продължи да си окопава розите. Кухнята беше чиста и подредена, защото Джо Петигру я поддържаше така. След като се озоваха там, установиха, че със същия успех можеха да си стоят и отвън. Нямаше как да влязат в стаята със светнатата лампа, ако не счупят някоя врата. Наложи се отново да излязат и да опитат през прозорец откъм предната веранда. Шофьорът на радиоколата открехна втори прозорец, с тежката отвертка освободи езичето на дръжката, успя да го повдигне, колкото да бръкне и да откачи с крайчеца на отвертката куката, закачена отвътре. Вдигнаха нагоре рамката на долния прозорец и се вмъкнаха в стаята, без да докосват с ръце нищо освен ръчката.
В стаята беше топло и задушно. Шофьорът хвърли бърз поглед към Портър Грийн и влезе в спалнята, разкопчавайки пътьом кобура на пистолета си.
— А ти най-добре стой с ръце в джобовете — посъветва той младия си колега през рамо. — Може да се окаже, че днес не ти е ден. — Каза го без сарказъм или каквото и да било в гласа, съвсем делово. Но младокът въпреки това се изчерви и прехапа устни. Стоеше и гледаше Портър Грийн. Нямаше нужда да го пипа, нито дори да се навежда над него. Беше виждал много повече мъртъвци от партньора си. Стоеше съвсем неподвижен, защото знаеше, че не може да направи нищо, дори напротив — по-добре нищо да не прави, защото даже само ако ходи по килима, би могъл да съсипе нещо, което криминалистите иначе биха използвали.
Докато стоеше мълчаливо загледан в трупа, му се стори (макар радиото в ъгъла да продължаваше да работи), че чу едва доловимо дрънкане и прошумоляването на стъпки по верандата отвън. Бързо се обърна и отиде до прозореца. Дръпна завесата и погледна навън.
Не. Никой. Изглеждаше леко озадачен, защото имаше много остър слух. След това на лицето му се изписа отвращение.