— А-М-А-Т — прочетох буква по буква. — Не, А-М-А-Ч…
— Рама — поправи ме Митра. — Вампирите носят имена на богове, такъв е древният обичай. Но всички богове са различни. Замисли се над смисъла на новото си име. То е лампа, която ще осветява твоя път.
Той замълча — явно очакваше въпрос. Но аз нямах въпроси.
— То така е прието да се казва — за лампата — поясни Митра. — Също традиция. Но честно, ти и без лампа няма да се заблудиш. Защото пътят на вампирите е един. И по него може да се върви само в една посока, със или без лампа.
И той се засмя.
— Време ми е да тръгвам — каза той. — Ще се видим по време на Великото грехопадение.
Реших, че Митра се майтапи.
— Това пък какво е?
— Нещо като изпит за правото да бъдеш вампир.
— Не се оправям добре с изпитите — казах аз. — Провалям се на тях.
— Никога не обвинявай себе си за нещо, в което можеш да обвиниш системата. Ти написа много добро съчинение, искрено и свежо. То даже свидетелства за твоя литературен талант. Просто на върха на Фуджи очакваха други охлюви.
— Ухапал си ме? — досетих се аз.
Той кимна, пъхна ръка в джоба си и извади тясна, голяма колкото цигара стъклена тръбичка, затворена от двете страни с пластмасови тапи. В нея имаше няколко капки кръв.
— Това е личното ти досие. С него ще се запознаят и други. Началниците ни.
И той изразително погледна някъде нагоре.
— Сега, за битовите проблеми. В секретера има пари, които може да ти потрябват. Храна ще ти носят от ресторанта долу. Чистачката ще оправя тука два пъти седмично. Ако ти трябва нещо, купи си го.
— Къде да ходя с такава мутра? — попитах аз и кимнах към отражението си.
— Скоро ще мине. А аз ще се разпоредя да ти докарат всичко необходимо. Дрехи и обувки.
— Да ти кажа ли размерите?
— Няма нужда — отговори той и примлясна с език. — Аз ги знам.
Енлил
Като дете често ми се искаха чудеса. Сигурно не бих се отказал да стана летящ тибетски йога като Миларепа[4] или ученик на магьосник като Карлос Кастанеда и Хари Потър. Бих се съгласил и с по-обикновена съдба — да стана герой от космоса, да открия нова планета или да напиша един от онези велики романи, които разтърсват човешкото сърце и карат критиците да скърцат със зъби и да мятат изпражнения от дъното на своите ями.
Но да стана вампир… Да смуча кръв…
През нощта ме измъчваха кошмари. Виждах своите познати — те оплакваха бедата ми и се извиняваха, че не са могли да ми помогнат. С наближаване на утрото ми се присъни майка ми. Беше тъжна и ласкава — такава отдавна не я помнех в живота. Притиснала към очите си кърпичка с герба на бароните фон Щорквинкел, тя шептеше:
— Ромочка, душата ми пазеше твоя сън над креватчето ти. Но ти ме залепи за стената с лепило „Момент“ и аз с нищо не можах да ти помогна!
Аз не знаех какво да отговоря — но на помощ дойде езикът, който внимателно гледаше тези сънища заедно с мен (за него, изглежда, нямаше особена разлика между сън и действителност):
— Извинете, но вие не сте неговата майка — каза той с моя глас. — Неговата майка би казала, че той диша това лепило.
След това се събудих.
Лежах в огромен креват, под бродиран балдахин в кафяво и златисто. Също такава кафяво-златна завеса плътно закриваше прозореца, обстановката беше, дето се вика, готическа. На нощното шкафче до кревата стоеше черен ебонитов телефон в стил петдесетте години на миналия век.
Станах и се помъкнах към банята.
Като се видях в огледалото, залитнах назад. Половината от лицето ми покриваха черно-лилави синини около очите, каквито се получават при сътресение на мозъка. Вчера ги нямаше. Изглеждаха ужасяващо. Но всичко останало не беше чак толкова зле. Кръвта я отмих още вечерта, на врата ми, под челюстта, остана само черна засъхнала дупчица, подобна на следа от пронизал кожата гвоздей. От нея не течеше кръв и не ме болеше — беше даже странно, че такава мъничка рана можа да ми причини такава ужасяваща болка.
Устата ми изглеждаше както преди, с изключение на това, че подпухналото небце беше покрито с гъст оранжев налеп. Областта, където се бе появил той, беше леко изтръпнала. Дупчиците на мястото на изпадналите кучешки зъби ужасно ме смъдяха и в черните ранички се виждаха захарнобелите връхчета на новите зъби — те растяха неправдоподобно бързо.
Ядрото вътре в мен вече не ми пречеше — макар че не беше изчезнало никъде. През нощта почти бях свикнал. Усещах равнодушна отчужденост, сякаш всичко се случваше не с мен, а с някакъв друг човек, когото аз наблюдавах от четвъртото измерение. Това придаваше на случващото се приятна незадължителност и изглеждаше като залог за непозната по-рано свобода — но бях все още твърде слаб, за да се занимавам със самоанализ.
4
Миларепа Шепа Дордже (1052–1135) — тибетски будистки учител, прочут йога и поет, един от поддръжниците на школата Капо. —