Не кокетничех. Вярно, работата не беше в манипулацията на Локи, а в приетия препарат.
— Ти сам го поиска — каза Локи. — По-рано трябваше да мислиш. Сега малко ще те заболи — ще вкарам игличката.
— Уй! — потръпнах аз.
— Край, край. Сега не си мърдай ръката, дай да ти закрепя превръзката… Ето така…
— Как ще пиша с тая ръка? — попитах.
— Внимателно и бавно, ето как. Времето е предостатъчно, може да набираш и с един пръст… Я погледни екрана.
Погледнах към екрана.
— В горния ъгъл има часовник. Отброяването на времето ще започне от момента, в който на теб и на Митра ви бъдат обявени темите за стихосложение.
— А те да не би да са различни? — попитах.
— Ще видим. Всеки от вас има точно половин час време. Който не представи своето стихотворение за този срок, автоматично се смята за загубил. Готов ли си?
Свих рамене.
— Значи си готов.
Локи извади мобилния си телефон и го поднесе към ухото си.
— При вас всичко ли работи? — попита той. — Отлично. Тогава започваме.
Сгъна телефона си и се обърна към мен.
— Времето потече.
На екрана на лаптопа се появиха два правоъгълника. Над левия беше изписана думата „Митра“, над десния — „Рама“. После вътре в правоъгълниците взеха една по една да се появяват букви, сякаш някой пише на машина. На Митра му се падна темата „Комарче“. Моята звучеше така: „Князът на тоя свят“.
Извадих късмет, защото Тютчев, връзката с когото вече усещах, можеше да каже много по този повод.
Проблемът се състоеше в това, че словесните обвивки на всичките ми мисли станаха удивително жалки и еднообразни — олбанският беше съвсем млад, но вече мъртъв език. Впрочем проблемът с формата предстоеше да се реши по-късно — първо трябваше да се оправя със съдържанието и аз се потопих в съзерцание на открилите ми се хоризонти на духа.
Не научих нищо интересно за живота през деветнайсети век. Затова пък веднага разбрах какво означаваше известното тютчевско четиристишие „Русия с ум не ще прозреш, не ще я вместиш в обща мяра, Русия за да разбереш, единствено е нужна вяра“[39]. Както се оказа, поетът имаше предвид почти същото, което и създателите на моята любима кинотрилогия „Пришълецът“.
Във филма ефективна форма на живот се зараждаше вътре в чужд организъм и след известно време известяваше за себе си по оригинален и неочакван начин. В руската история се случваше същото, само че този процес беше не еднократен, а циклично рутинен и всяко поредно чудовище узряваше в корема на предишното. Съвременниците усещаха това, но невинаги го разбираха ясно, което се отразяваше в сентенции като: „през разпадащата се имперска рутина прозираха огнените контури на новия свят“, „от седемдесетте години на двайсети век Русия беше бременна с перестройка“ и тям подобни.
„Невместването в обща мяра“ се състоеше в непредсказуемата анатомия на новороденото. Ако Европа беше компания от едни и същи персонажи, опитващи се да приспособят своите повяхващи телеса към новите изисквания на момента, Русия беше вечно млада — но тази младост се достигаше с цената на пълен отказ от идентичност, защото всяко ново чудовище разкъсваше предишното на парчета при своето раждане (и в пълно съответствие със законите на физиката отначало беше с малък размер, но бързо набираше тегло). Това беше алтернативен механизъм на еволюция — експлозивно-скокообразен, което беше ясно на внимателния наблюдател още през деветнайсети век. Никакви обнадеждаващи знаци за насочения към лично оцеляване картезиански разум нямаше в това, разбира се — ето защо и поетът казваше, че за да разбереш Русия, „единствено е нужна вяра“.
В резултат на това прозрение аз за пореден път разбрах какви мъжество и воля се изискват, за да бъдеш вампир в нашата страна. А практическото следствие беше допълнителният градус на презрение към халдейския елит — тия крадливи трупояди, плюскащи остатъците от последния разкъсан труп и смятащи поради това, че те „контролират“ и „управляват“ нещичко тук. Впрочем на тях все още им предстоеше среща с новороденото, което засега събираше сили, докато се криеше някъде между преградите на товарния отсек.
Всички тези мисли преминаха през ума ми само за минута-две. А после аз почувствах, че от мен се изтръгва навън страховит мистичен стих-предупреждение — и то точно по зададената тема.
Записах каквото можах. Беше трудно, защото в олбанския имаше малко подходящи конструкции за фиксация на най-фините духовни образи, открили се пред мисления ми взор, а всички останали речеви парадигми бяха блокирани и трябваше дълго да откъртвам всяка дума от дъното на ума. Налагаше ми се да подбирам много приблизителни подобия, силно губещи, в сравнение с рафинираната образност на деветнайсети век. Но затова пък стихът спечели откъм експресия. Когато го завърших, ми оставаха още цели пет минути, за да прочета внимателно написаното.