— О, това е в десятката — каза непознатият и се усмихна. — Нощен кошмар на английски е „night mare“, „нощна кобила“. Владимир Владимирович споменава някъде за това. Ама защо пък бяла? А-а-а! Разбирам, разбирам… Най-страшният от кошмарите — безсъницата… Безсъница, унил е твоят взор и страшен… Insomnia, your stare is dull and ashen…[5] Пепелив, беловлас, бял…
Спомних си, че вратата на задния вход през цялото време оставаше отворена. Явно в апартамента беше влязъл луд.
— Цялата руска история — продължаваше непознатият — се руши в дупката на този нощен кошмар… И най-важното, моментността на прехода от бълнуване към неговото въплъщаване. Конче-вихрогонче… Започнало е с кошмар, с вятъра и бялата кобила — и ето, моля ви се, веднага Бульони на кримския баир. И стекът, и семената от репей…
Той се втренчи в нещо далечно.
А може пък и да не е побъркан, помислих си аз.
— Не разбрах съвсем — попитах вежливо. — А защо романите на писателя Набоков са тройно легло?
— Ами защото между любовниците в неговите книги винаги лежи той самият. И мине се не мине, пуска някоя изтънчена забележка, изисквайки внимание към себе си. Което е неучтиво по отношение на читателя, освен ако, разбира се, той не е геронтофил… Знаеш ли коя ми е любимата еротична книга?
Напорът на непознатия зашеметяваше.
— Не — казах аз.
— „Незнайко на Луната“. Там въобще няма и дума за еротика. Именно затова „Незнайко“ е най-еротичната книга на двайсети век. Четеш и си представяш какво са правили дребосъчетата в своята ракета по време на дългия полет до Луната…
„Не, помислих си аз, със сигурност не е побъркан. Напротив, много разумен човек.“
— Да — казах. — Аз също съм мислил за това, когато бях малък. А вие кой сте?
— Казвам се Енлил Маратович.
— Изплашихте ме.
Той ми подаде хартиена салфетка.
— Имаш мокро на врата. Изтрий го.
Нищо не усещах — но направих така, както той ми нареди. На салфетката останаха две кървави петънца, големи колкото копейка. Веднага разбрах защо той заговори за дребосъчетата.
— Вие също… Нали?
— Други тук не влизат.
— Кой сте вие?
— В човешкия свят биха ме смятали за началство — отвърна Енлил Маратович. — А вампирите ме наричат координатор.
— Ясно — казах. — А аз вече реших, че сте побъркан. Безсъница, Набоков на Луната… Това някакъв ваш начин за отвличане на вниманието ли е? За да не забележат ухапването?
Енлил Маратович се усмихна криво.
— Как се чувстваш?
— Горе-долу.
— Изглеждаш доста скапано, да си го кажем. Но то винаги е така. Донесох ти мехлем, да си намажеш синините за през нощта. До сутринта всичко ще мине. И освен това ти донесох таблетки калций — всеки ден трябва да вземаш по петнайсет броя. Това е за зъбите.
— Благодаря.
— Виждам — каза Енлил Маратович, — че случилото се с тебе не те радва много. Не лъжи, няма нужда. Аз знам. Всичко е наред. И даже е чудесно. Означава, че си свестен човек.
— А нима вампирът трябва да е свестен човек?
Веждите на Енлил Маратович се покатериха високо на челото му.
— Разбира се! — каза той. — Че как иначе?
— Ама нали… — започнах аз, но не довърших.
Исках да кажа, че въобще не е необходимо да бъдеш свестен човек, за да смучеш чуждата кръв, по-скоро обратното, но ми се стори, че ще прозвучи неучтиво.
— Рама — каза Енлил Маратович. — Ти не разбираш кои сме ние всъщност.
— Ние сме вампири. Не е ли така?
— Да. Но всичко, което знаеш за вампирите, не е вярно. Сега ще ти покажа едно-друго. Ела с мен.
Последвах го и влязохме в стаята, където бяха камината и креслата. Енлил Маратович отиде при камината и посочи висящата над нея черно-бяла снимка на прилеп. Снимката беше направена от близко разстояние. Прилепът имаше очички като черни мъниста, стърчащи кучешки уши и сбръчкан нос, подобен на свинска зурличка. Приличаше на кръстоска между прасенце и куче.
— Какво е това? — попитах.
— Това е Desmondus Rotundus. Прилеп-вампир. Среща се в Америка, от двете страни на екватора. Храни се с червената течност от телата на едрите животни. Живее на големи семейства в стари пещери.
— А защо ми го показвате?
Енлил Маратович се отпусна в креслото и с жест ми нареди да седна отсреща. Подчиних се.
— Ако слушаш приказките, които се разказват в Централна Америка за това дребно създание — каза той, — ще ти се стори, че няма на света същество, по-страшно от него. Ще ти кажат, че този прилеп е изчадие на ада. Че може да приема формата на човек, за да подмами жертвата си в дебрите. Че ятата от тези прилепи са способни да умъртвят загубилите се в гората. И маса подобни глупости. Като намерят пещера, в която живеят прилепи-вампири, хората ги прогонват с дим. Или въобще взривяват всичко с динамит…