— … която се явява диалектическо единство на гламурния дискурс и дискурсивния гламур — завърши лявата.
Балдур и Йехова произнасяха „глАмур“ и „дИскурс“ с ударение на първата сричка като стари вълци — спецове по експлоатация на производствени обекти, които например произнасят „мАзут“ вместо „мазут“. Това веднага предизвикваше доверие към техните знания и уважение към техния опит. Впрочем, независимо от доверието и уважението, аз скоро заспах.
Те не ме събудиха. Насън, както ми обясниха след това, материалът се усвоява четири пъти по-бързо, защото се блокират страничните ментални процеси. Когато се събудих, бяха изминали няколко часа. Йехова и Балдур изглеждаха уморени, но доволни. Аз изобщо не помнех какво е ставало през цялото това време.
Следващите уроци обаче бяха съвсем други.
Ние почти не говорехме — само в редки случаи учителите ми диктуваха това, което трябваше да запиша. В началото на всяко занятие те поставяха на масата еднакви пластмасови стативи, на вид напомнящи оборудването на лаборатория за тестване на ДНК. На стативите бяха наредени къси епруветки с гумени запушалки. Във всяка епруветка имаше съвсем мъничко прозрачна течност, а на дългата черна запушалка беше залепена хартийка с надпис или номер.
Това бяха препарати.
Технологията на моето обучение беше проста. Аз капвах в устата си две-три капки течност от всяка епруветка и ги прокарвах с прозрачна нагарчаща течност, която се наричаше „закрепител“. В резултат на това в паметта ми избухваха цели масиви неизвестни ми по-рано сведения — сякаш осмислено северно сияние или фойерверките на информационен салют. Приличаше на първата ми дегустация. Разликата беше, че знанията оставаха в паметта ми и след като действието на препарата отминаваше. Това ставаше благодарение на закрепителя — сложно вещество, влияещо върху химията на мозъка. При продължително приемане той увреждаше здравето, затова обучението трябваше да е максимално кратко.
Течностите, които дегустирах, бяха коктейли — сложни препарати от червената течност на множество хора, чиито сенки в моите възприятия се наслагваха една върху друга и образуваха призрачен хор, пеещ по зададената тема. Заедно със знанията аз се натоварвах и с детайли от личния им живот, често неприятни и скучни. Никакъв интерес не изпитвах към откриващите ми се тайни, по-скоро обратното.
Не може да се каже, че усвоявах съдържащите се в препаратите знания така, както нормалният студент усвоява глава от учебника или лекция. Източникът, от който се захранвах, приличаше на безкрайна телевизионна програма, където учебните материали се сливаха с битови сериали, семейни фотоалбуми и жалко любителско порно. От друга страна, ако се замислиш, всеки студент усвоява полезната информация примерно със същата гарнитура — така че моето обучение можеше да се счита за съвсем пълноценно.
Сама по себе си погълнатата информация не ме правеше по-умен. Но когато започвах да мисля за нещо, новите сведения неочаквано изплуваха от паметта ми и ходът на мислите ми се променяше, довеждайки ме до такива места, които не можех и да си представя само ден преди това. Най-добре подобен опит предават думите на съветската песен, която бях чул в зората на дните си (мама се шегуваше, че това е за книгата със спомени на Брежнев „Малката земя“):
Отначало случващото се ми се струваше ужасяващо. Познатите ми от детството понятия разцъфваха с нови смисли, за които по-рано не знаех или не се бях замислял. Ставаше внезапно и напомняше онези верижни реакции в съзнанието, когато случайно впечатление възкресява в паметта забравен нощен сън, който изведнъж придава на всичко наоколо особено значение. Вече знаех, че примерно така изглеждат симптомите на шизофренията. Но светът с всеки изминал ден ставаше все по-интересен и скоро престанах да се боя. А после започнах да изпитвам удоволствие от ставащото.
Например, докато минавах с такси по Варшавско шосе, вдигах очи и виждах на стената на сградата две мечки под надписа „Единна Русия“. Изведнъж си спомнях, че „медведь“ не е истинското име на изобразеното животно, а дума-заместител, означаваща „този, който яде мед“. Древните славяни го наричали така, защото се бояли да не поканят случайно мечока на гости, произнасяйки истинското му име. А какво ли е това истинско име, питах се аз, и веднага си спомнях думата „бърлога“ — място, в което лежи… Ами да, бър. Почти така, както казват по-малко суеверните англичани и немци — „bear“, „bar“. Паметта мигновено свързваше съществителното с нужния глагол: бер — този, който бере…[7] Всичко ставаше толкова бързо, че в момента, когато истината проблясваше ослепително през емблемата на победилата бюрокрация, таксито все още се приближаваше към стената с мечките. Аз започвах да се смея, шофьорът решаваше, че ме е развеселила вървящата по радиото песен, и протягаше ръка към радиоприемника, за да усили звука…
6
… За онзи момък“ (… За гого пария“) — много популярна съветска естрадна песен на изпълнителя Лев Лешченко, по музика на Марк Фрадкин и текст на Роберт Рождественски. —
7
Всъщност „бер“ („bear“, „bâr“) е точно такава дума-заместител, както и „медведь“. Което ни намеква, че англичаните и немците са точно толкова суеверни, колкото и славяните. Впрочем българската дума „мечка“ също е заместител. Думата „мечка“ е от същия корен, от който е и думата „меч“ и който корен има значение „белег, рана“. Съответно думите „меч“ и „мечка“ означават — „този който наранява“, „тази, която наранява“. —