След този случай си спомних известното сравнение: тялото в майчината утроба прилича на автомобил, в който се качва готовата за пътуване душа. Само че тя кога се качва там — когато започват да сглобяват автомобила или когато е вече готов? Тази постановка на въпроса, разделяща поддръжниците и противниците на аборта на два непримирими лагера, както се оказа, не беше задължителна. В погълнатия от мене дискурс бяха представени и по-интересни възгледи по този въпрос. Сред тях имаше например такъв: душата изобщо никъде не се качва и животът на тялото прилича на радиоуправляем дрон. Съществуваше и още по-радикален подход — даже да не е пътешествието на дрон, а просто триизмерен филм за такова пътешествие, по някакъв начин насочен към неподвижно огледало, което именно е душата… Колкото и да е странно, тази гледна точка ми се струваше най-правдоподобна — сигурно защото в моето огледало до момента се бяха отразили твърде много чужди филми, а самото то наникъде не беше мръднало и значи действително е било неподвижно. Но що за огледало е това? Къде се намира то? И тук разбрах, че отново мисля за душата, и настроението ми се развали.
След ден-два в едно от чекмеджетата на картотеката се намери заблудена епруветка. В нея имаше по-малко течност, отколкото в останалите. Индексът й не съвпадаше с индекса на чекмеджето — проверих го по каталога и видях, че препаратът се нарича „Rudel ZOO“. От бележките следваше, че иде реч за германския летец Ханс-Улрих Рудел. Препаратът се отнасяше не към военния раздел, а към еротичния. Това беше единствената запазила се епруветка оттам.
Дегустацията последва незабавно.
Нищо, свързано с бойни действия, не видях, ако не се броят размитите спомени за един коледен полет над Сталинград. Никакви световноизвестни злодеи също нямаше. Материалът се оказа напълно битов — Ханс-Улрих Рудел беше запечатан по време на своето последно посещение в Берлин. С черно кожено палто, с някакъв невероятен орден на шията, той снизходително се съвокупляваше с побледняла от щастие гимназистка край метростанция „Зоо“ — почти без да се крие, на чист въздух. Освен еротичната програма в препарата бе останал спомен за огромен бетонен зикурат с площадки за зенитна артилерия.[12] Това съоръжение изглеждаше толкова нереално, че у мен възникнаха съмнения за достоверността на случващото се. По всичко останало приличаше на стилен порнофилм.
Трябва да си призная, че аз го гледах не веднъж и не два пъти, Рудел имаше лице на интелигентен шлосер, а ученичката напомняше рисунка от рекламата на маргарин. Както разбрах, интимните срещи на непознати хора около спирка „Зоо“ станали традиция в Берлин малко преди падането му. Радостта в последните арийски съвокупления била малко — казвал си думата недостигът на витамини. Мен ме порази, че в промеждутъците между бойните полети Рудел мятал диск на летището като някакъв гръцки атлет. Аз това време си го представях по съвсем друг начин.
След още няколко дни все пак изпробвах препарат от литературния раздел. Покойният Брама беше голям ценител на Набоков — потвърждаваха го портретите по стените. В библиотеката му имаше не по-малко от тридесет препарата, така или иначе свързани с писателя. Сред тях имаше и такива странни епруветки като например „Пастернак + 1/2 Набоков“. Не беше ясно какво се има предвид тук. Дали идеше реч за неизвестна глава от личния живот на титаните, или пък бе опит да се смесят техните дарования в алхимични реторта в определени пропорции.
Именно този препарат ми се прииска да изпробвам. Но ме очакваше разочарование. Никакви видения не ме посетиха след дегустацията. Отначало реших, че в епруветката има просто вода. Но след няколко минути кожата между пръстите ме засърбя, а после ми се прииска да пиша стихове. Взех химикалка и бележник. Но желанието, за съжаление, не означаваше, че у мен се е открила поетична дарба — стиховете се гъчкаха един в друг, но не искаха да се излеят в нещо завършено и цялостно.
След като издрасках половин бележник, родих следното:
След това вдъхновението се натъкна на непреодолима бариера. Встъплението подразбираше някакво ответно „аз на теб…“. А с това не беше лесно. Наистина, мислех си аз, като се опитвах да погледна ситуацията през очите на лирическия герой — какво всъщност да ти дам „аз на теб“ за рязан тендер с откат? Идваха ми наум много достойни отговори на народен език, но в стиховете те бяха неуместни. „Майстор на езика — спомних си аз нечии думи за Пастернак, — той не обичаше псувните…“ Освен с псувните думата „откат“ се римуваше с „гад“ и „автомат“. Там Пастернак не щеше. А на други места не искаше Набоков.