Казаха ми, че с теб ще се срещнем по време на Великото грехопадение. Разказаха ми и че теб ужасно те е страх от него. Мен също малко ме е страх — но пък, съгласи се, глупаво е да се боиш от това, за което нямаш никакво понятие.
Много ми се иска да те погледам, да те видя какъв си. Не знам защо смятам, че с тебе ще се сприятелим. Изпрати ми, моля те, своя снимка. Можеш да я предадеш по някого или да я пратиш по електронната поща.
До скоро виждане,
Хера.
Отдолу бяха добавени пощата й и още някакъв интернет адрес, завършващ с разширение. mp3. Беше ми изпратила музика.
Особено ми се поправи, че дългият URL на песента беше написан на ръка със спретнати букви под наклон.
Това кой знае защо беше трогателно. Впрочем всички тези детайли може би ми изглеждаха толкова очарователни просто защото първо бях видял нейната снимка.
Свалих песента. Беше „Not alone anymore“[17] на група „Traveling Wilburys“ — зад това име, както се изясни, се криеха Джордж Харисън, Джеф Лин от „Electric Light Orchestra“, Боб Дилън и други титани на зеления звук. Песента ми хареса — особено краят, където стихът „You’re not alone anymore“ се повтаряше три пъти с такава лирическа сила, че аз почти повярвах — вече не съм сам.
Помислих си, че Хера тепърва започва да изучава гламура и дискурса. Значи аз бях значително по-опитен и сведущ. Моята снимка трябваше да отрази това. Реших да се снимам на фона на картотеката — нейните полирани плоскости ми се струваха добър фон.
Облякох най-хубавото си сако, седнах в креслото, донесено от другата стая, и направих една-две пробни снимки. В композицията не достигаше нещо. Сложих на масата бутилка скъпо уиски и обемиста кристална чаша, след което направих още няколко снимки. Нещо все едно липсваше. Тогава сложих на пръста си платинен пръстен с тъмен камък, намерен в секретера, и подпрях брадичката си с ръка — за да се вижда по-добре пръстенът. Направих огромно количество снимки и избрах сред тях тази, на която най-много приличах на скучаещ демон (за постигането на такъв ефект ми се наложи да си подложа под задника два тома от медицинската енциклопедия).
След това седнах на компютъра и написах в отговор:
Ифин,
приятно ми беше да получа писмо от теб. Много си мила. Радвам се, че сега вече не съм сам. Сега сме сами заедно, нали? Учи гламура и дискурса, това сериозно ще разшири хоризонтите ти. Ще се радвам да те видя.
Цунки,
Рама.
ЗЫ. В атачмънта има малко сериозна музика.
Специално се старах да бъда сух, кратък и ироничен, като предполагах, че на жените това им прави неотразимо впечатление. „Ифин“ беше думата „baby“, набрана на руската клавиатура. Думата излезе съвсем психоаналитични, тъй като отчетливо се разчленяваше на „if“ и „in“. Това беше мое собствено изобретение, по аналогия със „ЗЫ‘ вместо PS.
Като музикално приложение прикачих към писмото десетмегабайтов запис на нощна служба в даоски храм — монотонно-пронизителен речитатив на китайски език в съпровод на екзотични ударни инструменти. Той отдавна събираше прах на хард диска, а сега му се намери приложение. Оставаше ми да се надявам, че нейната поща ще издържи това тегло. След като още веднъж проверих придирчиво снимката си и я намерих за достойна, аз изпратих пощата.
Локи
Последният учебен курс на младия вампир също беше двоен. Той се наричаше „Изкуството на боя и на любовта“.
Занятията ги водеше Локи, висок кльощав старец с дълги жълтеникави коси — малко приличаше на поета Тютчев, но без аристократичния блясък. Той неизменно носеше кръгли очила и дълго черно сако с пет копчета, напомнящо сюртук от времето на Кримската война.
Втори преподавател нямаше — Локи водеше и двата предмета. Отначало вървеше курсът по бойни изкуства, а след него се изучаваше любовното майсторство.
Локи беше по-възрастен от Балдур и Йехова. Странно ми се струваше, че такова вехто същество обучава другите на бойни изкуства, но си спомних белобрадите майстори от хонконгските филми и реших да не прибързвам с изводите.
Локи имаше своеобразен маниер на преподаване. По време на урока той не говореше, а диктуваше — и държеше да записвам след него дума по дума. Да не говорим, че трябваше да пиша с перо и непременно с виолетово мастило — всичко това той сам го донесе на първото занятие в лекарската си чанта, същата като на Балдур и на Йехова. На моя въпрос защо всичко трябва да става именно така, той отговори кратко:
— Традиция.
Първото занятие той започна, като отиде до стената и написа на нея с тебешир:
Тайната на държеливостта на най-държеливия човек винаги е само в това, че никой засега не го е убил.