— Войните? — попита Хера.
— И не само — отвърна Енлил Маратович. — Впрочем войните също се нареждат тук. Те биват с различна природа. Понякога вампирите от различни страни просто си играят помежду си като деца. Само че вместо войничета си имат хора. Случва се даже вампирите от един и същи клан да си играят на войничета на собствената си територия. Вярно, обикновено се стараем да делим ресурсите мирно. Но това невинаги се получава.
— Може би на хората им трябва да се докопат до тези месни и млечни животновъди? — попита Хера.
— Да се разруши оградата? — подкрепих я аз. — Да се върнат в естествената среда?
— Младежи, не забравяйте, че вие самите сега сте животновъди — каза Енлил Маратович. — Иначе нямаше да висите тука. Ценя вашия порив, аз самият по природа съм състрадателен и добър. Но разберете веднъж завинаги — кравите, свинете и хората не могат да бъдат пуснати на воля. При това ако за кравите и свинете все още може да се измисли нещо, то за хората е невъзможно по принцип, доколкото те всъщност са изнесена навън част от нашата перисталтика. Особеното на тези същества е, че те нямат естествена среда на обитаване. Само неестествена, тъй като те самите са дълбоко неестествени. Човекът просто няма какво да прави на воля. Той е селектиран точно за да живее така, както живее. Но не трябва да се леят горчиви сълзи по този повод — не му е чак толкова зле на човека. Вместо воля той има свобода. Това е нещо абсолютно потресаващо. Ние му казваме — паси, където щеш! Колкото повече свобода имаш, толкова повече пари ще произведеш. Нима е лошо?
И Енлил Маратович доволно се засмя.
— На мен не ми е ясно най-важното — казах аз. — Всички парични потоци от началото до края се контролират от хората. По какъв начин вампирите събират и използват парите?
— Това вече е друга тема — отговори Енлил Маратович. — Ще разберете по-късно. А сега да помълчим…
Настана тишина.
Затворих очи. Харесваше ми просто така да си вися с главата надолу и за нищо да не мисля. Скоро изпаднах в блажено вцепенение, подобно на сън, но не беше сън, а по-скоро някакво кристално безмислие. Сигурно за нещо подобно пееше Иги Поп — „the fish doesn’t think, because the fish knows everything“…[20] Може би в това състояние аз също знаех всичко, но да се провери, създаваше затруднения, защото за проверката би се наложило да мисля, което би означавало да изляза от това състояние. Не знам колко време мина. Рязко плясване с ръце ме накара да дойда на себе си. Отворих очи.
— Стани! — бодро произнесе Енлил Маратович.
Той се хвана с ръце за обръча и с ловко за солидното си тяло движение слезе на пода. Разбрах, че аудиенцията е приключила. Ние с Хера също слязохме долу.
— И все пак — казах. — Относно това как вампирите използват парите. Може ли поне някакъв намек?
Енлил Маратович се усмихна. Извади от джоба си портфейл, измъкна от него банкнота от един долар, разкъса я на две и ми подаде половинката.
— Отговорът е тук — каза той. — А сега марш оттука.
— Къде? — попита Хера.
— Тук има асансьор — отговори Енлил Маратович. — Той ще ви качи до гаража на дома ми.
Хера
Колата излезе от подземния бетонен бокс, подмина будката на охраната, мина през портата и зад стъклото заплуваха борове. Аз даже не видях къщата на Енлил Маратович и въобще не успях да разгледам нищо освен триметровата ограда. Беше вече пладне — излизаше, че сме висяли в хамлета цяла нощ и цялата сутрин. Изобщо не разбирах къде се е дянало толкова време.
Хера, която седеше до мен, отпусна глава на рамото ми.
Аз се вцепених. Но се оказа, че тя просто е заспала. Затворих очи, направих се, че също спя, и сложих ръка върху нейната длан. Седяхме така около четвърт час — после тя се събуди и си прибра ръката.
Отворих очи, погледнах през прозореца и се прозях в имитация на събуждане. Наближавахме Москва.
— Сега накъде? — попитах аз Хера.
— Към къщи.
— Дай да слезем в центъра — казах аз. — Да се поразходим.
Хера си погледна часовника.
— Айде. Ама само за малко.
— Докарайте ни до „Пушкинска“ — казах аз на шофьора.
Той кимна.
През останалия път мълчахме — не ми се искаше да говоря пред шофьора, който от време на време ни поглеждаше в огледалото. Приличаше на условния американски президент от среднобюджетен апокалиптичен филм — строг тъмен костюм, червена вратовръзка дюс, волево уморено лице. Беше ласкателно, че зад волана седи такъв представителен мъж.
Слязохме от колата до казино „Шангри-Ла“.