— По какъв начин?
— Енлил Маратович ще ти разкаже.
— Добре — казах аз. — А какво е баблос? Можеш ли да ми кажеш поне това?
Митра страдалчески се намръщи.
— При Енлил! — извика той и замахна с ръце, все едно гонеше ято прилепи.
Шофьорът изви очи към нас — явно беше чул нещо през преградата или видя движението. Аз се обърнах към прозореца.
Край пътя се мяркаха осемнайсететажните блокове на кварталите-спални, последните постройки от съветската епоха. Аз се появих на бял свят в самия й залез. Бях твърде малък, за да разбирам ставащото, но помнех звуците и цветовете на онова време. Съветската власт издигнала тези блокове, заселила в тях хора, а после изведнъж взела и свършила. Имаше в това някакво тихо „прости“.
Ето кое обаче изглеждаше странно — епохата свърши, а хората, които живяха в нея, си останаха на място, в бетонните клетчици на своите съветски блокове. Разкъсаха се само невидимите нишки, съединяващи ги в едно цяло. А после, след няколко години безтегловност, те се опънаха по друг начин. И светът стана напълно друг — макар че нито един научен прибор не би могъл да засече тези нишки. В това имаше нещо умопомрачително. Ако направо пред очите ми можеха да стават такива неща, струваше ли си да се учудвам от думите на Митра?
Разбрах, че наближаваме дома на Енлил Маратович, когато наоколо взеха да се мяркат борове. Намалихме скоростта. Под колелата изтропа „легнал полицай“, после още един, минахме под вдигната бариера, която не бях забелязал предишния път, и спряхме пред портата във високата ограда. Оградата я помнех, а контролно-пропускателния пункт тогава не го забелязах.
Беше мощно съоръжение от тухли в три оттенъка на жълтото — цветовете образуваха сложен, но ненатрапчив орнамент. Така би могъл да изглежда задният вход на Вавилон, помислих си аз. Крилата на портата, направени от подобен на танкова броня метал, бавно се отвориха и ние влязохме вътре.
Пътят водеше към рампата на подземния гараж, от който излязохме предния път. Но сега завихме в страничната алея, минахме покрай почетен караул от стари борове и попаднахме в открито пространство, отрупано с паркирани коли (някои с буркани на покрива). Колата спря, шофьорът излезе навън и ни отвори вратата.
Къща в обичайния смисъл на думата аз не видях. Отпред имаше няколко несиметрични бели плоскости, издигащи се направо от земята — като облицовани с камък тераси. В най-близката до нас плоскост имаше входна врата — към нея водеше широко каменно стълбище. Отстрани на стълбището бе разположен красив и необичаен водопад.
Беше сякаш късче от река — водата се спускаше надолу по широки тераси и изчезваше в бетонен процеп. В потока имаше разноцветни лодки от камък, във всяка от които седяха каменен кавалер и каменна дама с ветрило. Струва ми се, това беше старинна китайска скулптура — боята беше останала само по лодките и почти се беше олющила от кавалерите и дамите. Забелязах, че кавалерите са два типа. Единият имаше сериозно съсредоточено лице, в ръцете си държеше весло и се занимаваше с гребане. Вторият, вдигнал лице към небето, широко се усмихваше, а в ръцете му имаше лютня — явно се досещаше, че от гребане особен смисъл няма, като се имаше предвид характерът на плаването. Дамите във всички лодки бяха еднакви — напрегнато-важни, различаваше се само фасонът на каменната прическа и формата на ветрилото в ръката. „Лодки през реката плават — спомних си аз старинните редове, — кому памет, кому слава, кому — тъмната вода.“[21] Поетът, разбира се, малко хитруваше, но иначе в ония времена не биха го отпечатали.
Ние с Митра се заизкачвахме по стълбището.
— Енлил има необичаен дом — каза Митра. — Това фактически е голяма землянка на много нива с прозрачни тавани.
— Защо го е построил такъв?
Митра се подсмихна.
— Казва, че когато оттатък стената има хора, му е неспокойно. А когато има пръстчица, се спи по-добре… Традиционалист.
Щом наближихме вратата, тя се отвори. Подминахме един лакей в ливрея (такова нещо виждах за пръв път през живота си), тръгнахме по вит коридор и попаднахме в голяма кръгла зала.
Залата беше много красива. В нея имаше много въздух и светлина, която минаваше през прозрачните сегменти на тавана и падаше на пода, облицован с плочки със сложен геометричен орнамент. Обстановката беше издържана в класически стил — по стените висяха картини и гоблени, а между тях стояха бюстовете на антични философи и императори — познах Сократ, Цезар, Марк Аврелий и Тиберий. Съдейки по някой и друг отчупен нос, това бяха оригинали.