И аз с достойнство склоних глава.
В залата заръкопляскаха. Енлил Маратович ме потупа по рамото и ме избута от микрофона.
— Относно базата всичко е правилно — каза той и обходи със строг поглед залата. — Само с едно не мога да се съглася. Относно вярата. В това отношение ние си имаме тройно правило — вяра никога, никому и на нищо! Вампирът не вярва. Вампирът знае… И тоя Буш също не ни е притрябвал. Както казва Великата богиня, „the only bush I trust is mine…“[23].
Енлил Маратович направи сериозна физиономия.
— Тук наистина се получава противоречие с това, което току-що казах — отбеляза той загрижено. — Тук фигурира думата „trust“. Но противоречието е само привидно. Тази дума въобще не означава, че Великата богиня вярва в нещо. Точно обратното. Тя говори така… Е? Кой ще се досети пръв защо?
В залата няколко вампири се разхилиха. Явно шегата съдържаше някаква непонятна ми същина. Енлил Маратович се поклони, хвана ме под ръка и слязохме от естрадата.
Халдеите си вземаха коктейли и разговаряха — всички тук, изглежда, отдавна и добре се познаваха. На мен ми беше интересно как ще ядат и пият с маските си. Излезе, че проблемът се решава просто. Маската беше прикрепена към кръгла кожена шапчица. Пристъпвайки към мезетата, халдеите просто завъртяха маските си на сто и осемдесет градуса и златните лица се прехвърлиха на тила им.
— Виждаш ли го тоя пухкавкия? — попита Енлил Маратович, който стоеше неотлъчно до мен. — Това е Татарски.
Видях румен халдей с кръгли очила — кокетно накривил шапчицата с маската почти до самите очила, той разговаряше с двама вампири. Видът му беше поддържан, но уморен.
— А той кой е?
— Великата богиня трябва да има земен мъж. Иначе казано, първи сред халдеите. Постът е почетен, но чисто церемониален — с богинята земният мъж не се среща и даже не знае как изглежда тя. Но длъжността при все това е много важна. Него го избират с гадание. А резултатът от гаданието най-често е иносказателен и мъгляв…
— Точно резултатът от гаданието винаги е ясен — прекъсна го Мардук Семьонович. — Тя, мъглата, е в главите. Падна се, че новият мъж на богинята трябва да е човек с име на град. А Татарски има рядко име — Вавилен. И значи, решиха, че е той, защото прилича на „Вавилон“… Може и да прилича. Но нали, строго погледнато, такъв град няма. Вследствие на това беше пренебрегнат много сериозен човек. Който подхождаше по всички параметри. А всичко е заради презрението към родната култура. И сега си имаме големи главоболия…
— Ох, да — потвърди Енлил Маратович.
Те двамата се натъжиха. За пръв път разбрах, че вампирите също имат проблеми — и то, изглежда, сериозни.
— А с какво се занимава Татарски? — попитах.
— Главен криейтър — каза Енлил Маратович.
— Беше главен криейтър — измърмори Мардук Семьонович. — Беше, ама свърши тя. Повторения, самоцитирания… Изглежда, си е ебал мамата.
— Не, ама защо — каза Енлил Маратович. — Той още може…
— Абе, какво може той — махна с ръка Мардук Семьонович. — Последните му работи са пълен боклук. Що за слоган съчини за „Газпром“? „Газом по-богати!“[24] Първо, това само на най-мързеливия дебил не му е дошло на ум. А второ — как да го преведеш на немски? Или онези разхлаждащи кръстоносци в пустинята. Това въобще е отвъд границите на доброто и злото. Енлил, как беше?
— „Никола. Само веднъж — прас! — не се броиш за педераст“ — каза Енлил Маратович.
— Именно. Някой разбира ли къде е тук смисълът?
— Струва ми се — казах, — че аз разбирам.
— В какво?
— Ами… такова… Аз мисля, че това сега е световна тенденция. В руслото на „Шифърът на Леонардо“.
Мардук Семьонович сви рамене.
— Все едно, не ме хваща — каза той.
— Важното е да хваща младежта — тегли чертата Енлил Маратович. — Те, щом разбират, става. А ние с тебе, Мардук, сме отработена пара… На мен друго ми е интересно — заради кръста не им ли се нахвърлят?
— Аз нали за това говоря, нахвърлят им се — отвърна Мардук Семьонович. — Пък те разправят, соларен символ…
Щом забеляза, че го гледат, Татарски се усмихна и ни помаха с ръка, като се изхитри в общото за всички приветствие да вкара интимно кимване с глава лично за мен — като на стар познат и съучастник. Възможно е впрочем моите двама събеседници да са видели същото.
— Ти си твърде придирчив към него — каза Енлил Маратович, докато се усмихваше и махаше в отговор. — И знаеш защо.
— Знам — съгласи се Мардук Семьонович, също усмихвайки се на Татарски. — Защото просра Украйна. И защото за мобилните вампири измъкна сухо не само от нас, но и от телефонаджиите. Дреболия, но изразителна.
23
Единственият храст, на който вярвам, е този, който расте между краката ми (англ.). —
24
Алюзия към песента „Разом нас багато“ на групата, Гринджоли“, неофициалният химн на Оранжевата революция в Украйна. —