Енлил Маратович се засмя, но този смях ми се стори малко нервен.
— Относно Украйна — просрахме я, да — каза той. — Но, дай боже, скоро ще си я всерем обратно.
Исках да попитам кой бог има предвид, но реших, че ще прозвучи неучтиво. Вместо това зададох друг въпрос:
— Кажете, Енлил Маратович, а в какво беше смисълът на вашата шега — относно „the only bush I trust is mine“? Аз не го схванах.
— Това, Рама, е игра на думи — отвърна Енлил Маратович. — А от гледна точка на Великата богиня са просто фантомни болки.
Аз пак не разбрах за какво иде реч. Обзе ме раздразнение.
Мардук Семьонович ми се притече на помощ.
— Според халдейската митология — каза той — Великата богиня се е лишила от тялото си и е станала злато. Не парче метал, а самата идея за златото. Оттогава към нея се стремят човешките умове. Тя именно е тази смътна светлина, към която през вековете се тътри човечеството. Ако се изразим фигурално, може да се каже, че всички хора са нанизани на опънатите към нея нишки. Така че ти, Рама, вече си запознат с нея.
— Да — добави Енлил Маратович. — Ищар е върхът на Фуджи. Разбираш ли?
Кимнах.
— Но щом богинята е станала идея, тя няма тяло. А след като няма тяло, значи няма и bush. Затова богинята може смело да му вярва. Това, което го няма, никога няма да излъже.
Шегата може би не си струваше да я разбират. Но работата не беше в шегата. На мен ми омръзна тази проточила се игра на приказки.
— Енлил Маратович — казах, — кога ще ми разкажете как е устроено всичко в действителност?
— Къде си се разбързал, момченце? — тъжно попита Енлил Маратович. — В многото мъдрост е събрана много печал.
— Слушайте — казах аз, като се стараех гласът ми да звучи спокойно и солидно. — Първо, аз вече отдавна не съм момченце. И второ, на мен ми се струва, че съм в двусмислено положение. Вие ме представихте на обществото като пълноправен вампир. Но мен кой знае защо и досега ме държат в неведение относно най-важните основи на нашия живот, като ме принуждават да разпитвам за смисъла на всяка фаза. Не е ли време…
— Време е — въздъхна Енлил Маратович. — Ти си напълно прав, Рама. Време е. Да вървим в кабинета.
Погледнах събралите се в залата:
— Ще се връщаме ли?
— Ще ми се да вярвам — отговори Енлил Маратович.
Агрегатът „М5“
Кабинетът на Енлил Маратович беше голяма строга стая, облицована с дъб. До стената стояха доста скромно бюро и въртящ се стол. Затова пък в самия център на кабинета се извисяваше старинно дървено кресло с висока резбована облегалка. Беше украсено с потъмняла позлата и аз си помислих, че така би могъл да изглежда първият в историята електрически стол, разработен от Леонардо да Винчи в онези редки спокойни дни, когато не му се е налагало да охранява мумията на Мария Магдалена от агентите на озверелия Ватикан. Явно Енлил Маратович слагаше на този трон на позора провинилите се вампири и им четеше конско иззад бюрото си.
Над бюрото висеше картина. Изобразяваше странна сцена, подобна на лечебна процедура във викторианска лудница. Край пламтяща камина седяха петима души с фракове и цилиндри. Те бяха привързани към своите кресла за ръцете и краката, а телата им бяха пристегнати към тях с широки кожени ремъци като в някакъв древен самолет. В устата на всеки бе поставена пръчка, удържана със завързана на тила кърпа (с такава пръчка, спомних си аз, разтваряха зъбите на епилептик по време на припадък, за да не си отхапе езика). Художникът майсторски беше предал отблясъците на пламъка по черната повърхност на цилиндрите. Освен това на картината се виждаше човек в дълга тъмночервена роба — но той стоеше в полумрак и можеше да се различи само контурът на тялото му.
На другата стена висяха две щампи. На първата широко разперена сянка се носеше над нощната земя (названието беше Alan Greenspan’s Last Flight)[25]. На втората аленееше изобразен в три проекции карамфил с блок от едро набран текст:
Средства на информационната агресия на империализма.
Карамфил вътрешноцевен, подкалибрен. Намира се на въоръжение при бойните плувци на CNN, диверсионно-разузнавателните групи на ВВС, мобилните десантни отряди на германските Telewaffen и други спецчасти на страните от НАТО.
Други забележителности в кабинета нямаше, освен може би металния модел на първия спътник на Земята върху бюрото на Енлил Маратович и стоящото до него сребърно преспапие (Пушкин в сюртук и цилиндър лежеше на хълбок, подпрял умиротвореното си лице с юмрук — съвсем като умиращ Буда). Под Пушкин имаше купче чисти листове за писане, до тях — сувенирна химикалка във вид на мъничък меч. В кабинета се носеше аромат на кафе, но кафемашина не се виждаше — може би беше скрита в шкафа.
25
„Последният полет на Алън Грийнспан“. Алън Грийнспан е американски икономист, председател на Държавния резерв на САЩ от 1987 до 2006 г. —