— Но ако закачим пред човека плазмен телевизор и въртим на него видеокасета с гледки от Венеция, а лостовете оформим като веслата на гондола, плаваща по канала… И още за две седмици в годината правим лостовете на щеки за ски и показваме на екрана Куршевел… Гребецът няма да има въпроси. Ще има само страх да не си загуби мястото на веслата. Затова ще гребе с повече ентусиазъм.
— Но той навярно ще забележи, че гледките се повтарят?
— О, да — въздъхна Енлил Маратович. — За това е говорил още Соломон. Оня, дето е в Библията. Затова продължителността на човешкия живот е разчетена така, че хората да не успяват да си направят сериозни изводи от ставащото.
— Аз друго не разбирам — казах. — Та нали на тоя телевизор може да се показва каквото си щеш. Ако щеш Венеция ако щеш Слънчевия град. Кой решава какво ще видят гребците?
— Как кой. Те сами го решават.
— Сами? А защо тогава ние толкова години гледаме тази… това…
Енлил Маратович се подсмихна.
— Главно затова — отвърна той, — за да може вторият том от спомените на певеца Филип Киркоров да се казва. На гребците пях“…
Метафората беше ясна. Не се разбираше защо точно втори том. Помислих си, че на Енлил Маратович най-вероятно ще му се прииска да ме гости с някоя от своите шегички, но все пак не се сдържах и зададох въпроса:
— А защо точно втори?
— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?
Кимнах.
— Ами защото — каза Енлил Маратович — първият том се нарича „И звезда с путка разговаря“[26]. Ха-ха-ха-ха!
Въздъхнах и погледнах първата рисунка. След това прехвърлих поглед на втората. Празнотата в десния й край изглеждаше тайнствена и даже страшна.
— Какво има тук? — попитах аз и я посочих с пръст.
— Искаш ли да разбереш?
Кимнах.
Енлил Маратович отвори чекмеджето на бюрото, извади от него някакъв предмет и ми го подхвърли.
— Дръж!
В ръцете ми попадна тъмен флакон във вид на прилеп, сгънал криле. Едно към едно с онзи, който ми изпратиха в деня на Великото грехопадение. Разбрах всичко.
— Искате аз отново…
— Ами няма друг начин.
Пак ме обзе притеснение. Енлил Маратович се усмихна ободряващо.
— Халдеите — каза той — са склонни да разглеждат живота като метафорично изкачване на зикурат, на чийто връх ги очаква богинята Ищар. Халдеите са чували за Вавилонската кула и си мислят, че разбират за какво става дума. Но хората търсят не там, където трябва. Сакралната символика често трябва да се разбира точно наопаки. Горе е долу. Пустотата е изпълване. Най-великата кариера всъщност е абсолютно падение, истинският стадион е пирамида, а най-високата кула е най-дълбока пропаст. Върхът на Фуджи е на самото дъно, Рама. Та нали вече си го правил…
Кой знае защо, това заклинание подейства. Аз извадих от флакона тапата-череп, излях единствената капка от препарата върху езика си и я втрих в небцето. След като изчака няколко секунди, Енлил Маратович каза:
— Не се задържай там. Имаш много работа горе.
— Къде е това „там“? — попитах.
Енлил Маратович се усмихна още по-широко.
— Вампирът си има девиз — към тъмнината, назад и надолу!
— Това го разбирам — казах. — Имам предвид, накъде да вървя сега?
— Ами ето натам — рече Енлил Маратович, вдигна ръка и натисна стоящия пред него спътник.
Стаята изведнъж тръгна назад и нагоре. В следващия миг разбрах, че не стаята се движи, ами моето готическо кресло се е катурнало връз разтворилия се под и преди да успея да извикам, вече се плъзгах по гръб по наклонен улей от някакъв полиран материал — към тъмнината, назад и надолу, както ми беше обещано. Уплаших се, че ей сега ще си ударя главата, и се опитах да я закрия с ръце, но улеят свърши и аз полетях в бездънната черна пустота.
Няколко секунди крещях и се мъчех да се хвана за въздуха с ръце. Когато най-накрая успях, разбрах, че това вече не са ръце.
Дървото на живота
Планирах из тъмнината толкова дълго, че успях не само да се успокоя, но даже ми доскуча и замръзнах. Спомних си фразата на Данте — „лесно се слиза към Аверно“. Флорентинският поет е смятал, че низвергването в ада се удава на хората без мъки. Много е разбирал, помислих си аз. Кръговете, които описвах, се подреждаха в еднообразно изморително пътешествие, подобно на нощно спускане по стълбището на многоетажен блок, в който е спрял токът. Ужасяващо беше, че все още не чувствах дъното.
За да си намеря някакво занимание, взех да си припомням всички известни значения на израза „дърво на живота“. Първо, така се е наричало дървото, на което е висял скандинавският бог Один, стараейки се да получи посвещение в тайните на руните. Висял е, като се замислиш, с главата надолу… Второ, в гностичния „Апокриф на Йоан“, който влизаше в една от дегустациите по темата за „локалния култ“, имаше откъс в този смисъл.
26
Алюзия за стиха „и звезда говори със звезда“ от стихотворението на Сергей Есенин „Аз излизам сам-самин на пътя“. —