Да се доближиш до прилепа, не бе възможно — обкръжаваше го ограда. Платформата, по която вървях, завършваше до изсечен в камъка тунел, водещ надолу. Внимателно слязох по хлъзгавите стъпала и се оказах в коридор, осветен с халогенни лампи. Коридорът напомняше въглищна мина, както ги показват по телевизията — беше укрепен с метални рамки, а по пода му се точеха някакви черни кабели. Лек ветрец облъхваше лицето ми — работеше вентилация.
Тръгнах напред.
Тунелът ме доведе в кръгла стая, изсечена в скалата. Стаята беше много стара — таванът й беше покрит със сажди, които се бяха враснали в камъка и вече не цапаха. По стените имаше рисунки с охра — руноподобни зигзаги, силуети на животни. В стената вдясно от входа тъмнееше подобна на прозорец вдлъбнатина. Пред вдлъбнатината стоеше примитивен олтар — каменна плоча с наредени върху нея артефакти. Там имаше теракотени дискове, груби чаши и многобройни еднообразни статуетки — фигура на тлъста жена с мъничка глава, огромни гърди и също толкова огромен задник. Някои бяха изрязани от кост, други бяха направени от изпечена глина.
Завъртях една от лампите така, че светлината да падне във вдлъбнатината над олтара. В него беше разстлано парче кожа. В центъра на кожата висеше смръщена човешка глава с дълги сиви коси. Беше изсъхнала, но без следи на разлагане.
Хвана ме страх. Бързо тръгнах напред по коридора. След няколко метра той ме изведе в подобна стая — в нейната стена също имаше ниша е мумифицирана глава, пришита към парче кожа. На олтара пред нея лежаха парчета планински кристал, някаква неразпознаваема вкаменена органика и бронзови върхове. Стените бяха украсени с прост геометричен орнамент.
По-нататък имаше още една такава стая. После още и още.
Бяха страшно много и заедно напомняха на експозицията на исторически музей — „от първобитния човек до наши дни“. Бронзови брадви и ножове, ръждиви петна на мястото на разложилото се желязо, шепи монети, рисунки по стените — аз сигурно бих разглеждал всичко това по-дълго, ако не бяха главите, подобни на огромни сухи вишни. Те ме хипнотизираха. Даже не бях напълно сигурен, че са мъртви.
— Аз съм вампир, аз съм вампир — тихичко си шепнех, стараейки се да прогоня обзелия ме страх. — Тук аз съм най-страшният, нищо по-страшно от мен няма тука…
Но аз самият не вярвах особено в това.
В стаите взеха да се появяват мебели — тъмни пейки, сандъци. По олтарните глави сега блестяха украшения, които с всяка поредна стая ставаха все по-засукани — обеци, мъниста, златни гребени. На една от главите имаше украшение от дребни монети. Спрях се, за да го разгледам. И тогава украсената с монети глава изведнъж кимна.
На мен вече на няколко пъти ми се беше сторило нещо подобно, но го сметнах за игри на светлината и сянката. Този път обаче по отчетливия звън на монетите разбрах, че светлината няма нищо общо тук.
Направих усилие и се приближих към нишата. Главата пак помръдна и аз видях, че се мърда не само тя, а и кожата, на която виси. Тогава най-сетне разбрах какво е това.
Беше вратът на гигантския прилеп, който се виждаше през отвор в стената.
Спомних си, че в гностичните текстове се споменаваше за някакво високопоставено демонично същество, змия с лъвска глава — „князът на тоя свят“[27]. Тук всичко беше точно обратното. Огромният прилеп имаше змийски врат, който подобно на коренище навлизаше дълбоко в камъка. Може би имаше няколко такива шии. Аз вървях успоредно на една от тях но изсечената в скалата галерия. По местата, на които шията се оголваше, бяха разположени олтарните помещения.
Виждах в тях много забележителни и странни неща. Но хронологичният ред често се нарушаваше — например след колекция от драгоценна сбруя и оръжие, имаща, струва ми се, отношение към Златната орда, следваше стая с реликви от египетски произход — сякаш бях влязъл в погребална камера под пирамида (древните богове се оказаха втора ръка — техните лица бяха обезобразени от множество удари). Запомнил съм стая, облицована със златни пластинки, с надписи на църковнославянски — когато минавах през нея, у мен се появи чувството, че се намирам в старообреден сейф. В друга стая ме порази златен паун с изумрудени очи и прогнила опашка (аз знаех, че две подобни птици са стояли някога до византийския трон — може би това беше една от тях).