— Точно така — потвърждаваше вампирът.
— Не, благодаря — отвръщаше халдеят. — Ние искаме малко ебън, а не да падаме от колела.
После от сцената четоха гражданствени стихове в духа на Евтушенко:
„Не се точи на митницата, прокуроре — че пак пред цялата Русия ще загазиш…“ И тъй нататък.
Като се изморих да стоя прав, приседнах на една табуретка до стената. Бях напълно изцеден.
Очите ми залепваха. Последното, което видях в подробности, беше танцът на старшите аниматори — четирима халдеи, на които така и не ме представиха. Те изпълниха някакъв дивашки краковяк (не знам защо, но наум ми дойде именно тази дума). Трудно е да се опише танца им — приличаше на ускорените движения на класическата четворка лебеди, само че тези лебеди като че знаеха, че работата няма да се ограничи само до Чайковски и в края на краищата всичките ще заминат за краковска кървавица. Пикантност на номера прибавяше това, че аниматорите бяха облечени като телетъбис — над маските им стърчаха дебели златни антени в съответните форми.
После на сцената започнаха вокални номера и сега можеше задълго да си държа очите затворени, като продължавам да следя ставащото. Пред микрофона се изправи Йехова с китара, прекара два пъти пръсти през струните и запя с неочаквано красив глас:
С концентрата всичко беше ясно — аз също знаех едно-две места, където той цъфти, да го кажем тъй. Представих си роза и нейното отражение в безкрайния коридор на две огледала, а после зелените колони на Independence Hall от обратната страна на стодоларовата банкнота скочиха в двора и започнаха да танцуват една с друга танго, като имитираха движенията на Локи и неговата покорна спътница. Аз, разбира се, вече спях.
Най-накрая, вярно, ми просветна от какви точно „купони“ е произлязла думата „купон“. Същите, дето ги наричаха и „зелено“. Насън мисълта беше по-многоизмерна, отколкото наяве — този свят, мислех си аз, си намира децата сред зеленото зеле, за да намери после „зелено“ в децата.
Le Yeltsine Ivre
Цялата следваща седмица аз провисях в хамлета на покойния Брама.
Непреодолимо ми се прииска да се намъкна там, когато колата ме докара у дома сутринта след представлението. Така и постъпих — и веднага изпаднах в познатото кристално вцепенение.
Не беше сън, не бе и бодърстване. Тежкото тъмно кълбо, което си представях като съзнанието на езика, заемаше през това време някаква много правилна и устойчива позиция и потушаваше в зародиш всички интенции, възникващи у мен при обичайното положение на тялото. Аз смътно разбирах защо става така — действията на човека винаги са насочени към ликвидирането на вътрешния дисбаланс, на конфликта между реалното състояние на нещата и техния идеален образ (точно така ракетата се насочва към целта, свеждайки до нула възникващите между частите на нейния полупроводников мозък несъответствия). Когато увисвах с главата надолу, тъмното кълбо се търкулваше на същото това място, в което дотогава възникваха дисбаланси и конфликти. Настъпваше хармония, която не се нарушаваше от нищо. И да се излиза от тази хармония на езика сам със себе си, нямаше нито смисъл, нито повод.
Обаче всичко се оказа по-сложно, отколкото си мислех. На седмия ден чух мелодичен звън. В хамлета осветлението се включи и записан на магнетофон женски глас изразително произнесе някъде до мен:
„За нищо аз не съжалявам тъй в своите последни дни, както за дългите години, които безсмислено и бездарно провисях с главата надолу сред мрака на безсмислието. Часът и минутата изчезват еднакво в това сивкаво нищо, на глупците им се струва, че придобиват хармония, но те само приближават часа на смъртта… Граф Дракула, спомени и размисли“.
Смъкнах се на йода. Ясно беше, че се е включило някакво устройство, следящо за прекараното в хамлета време — явно бях изчерпал лимита. Изчаках час-два и отново се покатерих на напречника. След пет минути хамлетът се обля в светлина и над ухото ми задрънча звънец, вече не мелодичен, а доста противен. Отново се включи магнетофон — този път той произнесе с епичен мъжки бас:
„Изпадналите във вцепенение синове на Великия прилеп един след друг ги унищожило жалкото маймунско племе, което дори не знаело какво върши. Едни умрели от стрели, други ги погълнал пламъкът. Вампирите наричали своето безмълвно битуване висше състояние на разума. Но животът — по-точно смъртта, показал, че това било най-глупавата от техните самоизмами… Уицилопочтли Дунаевски, Всеобща история на вампирите“.
32
„Зная места“ — ранна песен на група „Аквариум“ по текст на Анатолий Гуницки. Съществува и по-късен вариант с текст, доразработен от Борис Гребеншчиков — „Ангелът на дъжда“. —