38.
Когато като дете слушах безкрайните стихове на Баба, все исках да ми повтаря един кратък откъс: „Някои казват, че светът ще свърши в пожари, други пък казват — във лед“. Баба не знаеше името на поета — смяташе, че може да е някакъв дохеджирски автор на име Фрост17, макар още като съвсем малък да си мислех, че това е прекалено съвпадение, за да е истина, когато в поемата ставаше дума за пожари и лед — но идеята, че светът ще свърши или от пожар, или от лед, задълго остана в мислите ми, толкова трайно, колкото и напевният ритъм на простия стих.
Моят свят, изглежда, свършваше в лед.
Въжето бе завързано под мишниците ми и мощното течение скоро ме понесе с краката напред по черния улей с вдигнати над лицето ми ръце, за да го предпазя от обърнатите наопаки гребени на твърдия като скала лед.
Освен безумието ми, единствената причина да се оставя да ме понесе тази подводна река бяха оскъдните знания от обучението ми в планетарната гвардия на Ледения шелф на континента Урсус. Там, до Леденото море на Мечата лапа, където през краткото арктическо лято ледът замръзваше и се разтапяше почти ежедневно, рискът от пропадане през тънкия повърхностен лед бе много голям. Бяха ни научили, че дори да попаднем под най-дебелия лед, между водата и ледения таван винаги има тънък пласт въздух. Та трябваше да се издигнем до този тънък пласт, да извадим устата си в него дори това да означава, че останалата част от лицето ни е под водата, и да се движим по леда, докато не стигнем до отвор или достатъчно тънък участък, че да можем да си пробием път навън.
Това беше теоретичната част. Бях я видял прилагана на практика само веднъж, като участник в групата за издирване на шофьора на един скарабей. Човекът излязъл от машината си и пропаднал на по-малко от два метра от нея, тъй като ледът поддал под четиритонната й тежест. Шофьорът изчезнал. Намерих го именно аз, почти на шестстотин метра от скарабея и безопасния за движение лед. Беше използвал въпросната техника на дишане. Когато го открих, носът му все още бе здраво притиснат до прекалено дебелия лед, но устата му беше отворена под водата, лицето му бе бяло като снега, който навяваше по глетчера, а очите му бяха замръзнали като стоманени лагери. Опитах се да не мисля за случая, докато се мъчех да изплувам на повърхността, дръпнахвъжето, за да дам знак на А. Бетик да ме спре, и притиснах лице към парчетата лед, за да намеря въздух.
Между водата и леда имаше неколкосантиметрово пространство — по-голямо там, където в глетчера от замръзнала атмосфера минаваха цепнатини. Поех студения въздух в дробовете си, осветих с лазерното фенерче цепнатините и после започнах да местя червения лъч назад-напред по тесния леден тунел.
— Ще си почина малко — задъхано съобщих по микрофона. — Добре съм. Колко далеч съм стигнал?
— На около осем метра — прошепна гласът на А. Бетик в ухото ми.
— Майната му — промърморих аз, като забравих, че на сала ще ме чуят. Струваше ми се, че съм изминал поне двайсет-трийсет. После казах: — Добре. Ще поставя първия заряд тук.
Пръстите ми все още можеха да се свиват достатъчно, за да включа лазерното фенерче на максимална мощност, да прогоря малък отвор и да пъхна пластичния експлозив.
Тъй като знаех точно накъде искам да насоча силата на взрива, оформянето на зарядите ми отне по-малко от четирийсет и пет секунди и не изискваше много сръчност. И все пак, когато малките детонатори бяха поставени на място, аз треперех и почти се бях вкочанил. Знаех, че комуникаторите не могат да проникнат през такова количество лед, така че настроих детонаторите на предварително установения код, без да използвам фитила.
— Добре — казах аз, като се отпуснах по-дълбоко във водата, — отпусни ме.
Дивото препускане отново започна, течението ме затегли по-дълбоко в чернотата, после ме блъсна в кристалния таван. Последва отчаяното търсене на въздух, задъханите команди, опитите да гледам и работя, докато от тялото ми не се е оттекла и последната топлинка.
Ледът продължаваше още трийсет метра — точно към външните граници на онова, с което си мислех, че ще може да се справи експлозивът. Поставих заряди в още две цепнатини и последния — в тесен отвор, който прогорих в твърдия леден таван. Накрая ръцете ми бяха съвсем вкочанени — сякаш носех дебели ръкавици от лед, — но успях приблизително да насоча зарядите нагоре и по течението. Ако краят на тази ледена стена не беше близо, всичко щеше да е напразно. С А. Бетик бяхме обмисляли да сечем стената с брадва, но нямаше начин да си пробием път през толкова много метри лед.
17
Игра на думи: на английски „frost“ означава „мраз“ и същевременно е името на известен американски поет (Робърт Лий Фрост (1874–1963). — Б.пр.