— И то е…?
— В миналото на Камъка в околностите на Земята и Луната не се е появявал гигантски астероид-звездолет.
— И това ли е разликата?
— Ти не мислиш ли?
Тя прелисти следващата страница.
— Колко време имам?
— Утре отлитам на Земята. А вдруги ден ти потегляш за първия пръстен.
— Значи два дни.
Той кимна.
— Тук ли ще остана?
— Ще свикнеш. Зад онези редици е оборудван малък кабинет с легло и печка. Часовоят ще минава на проверка на всеки няколко часа. Не бива да им разкриваш нищо от онова, което си прочела. Ако обаче нещо те тревожи или плаши, свържи се с тях веднага. Дори ако става дума за неразположение. Разбрано?
— Да.
— Първия ден ще ти правя компания — той положи ръка на рамото й. — Ще се чувстваш по-спокойна, нали?
— Ами да.
Ланиер се настани в съседната кабина, извади компанела и започна да трака по клавишите.
Патриша отвори на първата страница от книгата и се зачете. Не плъзгаше поглед по редовете, а отваряше книгата напосоки и търсеше по-важните събития, на които да се опре в разсъжденията си.
15 страница:
В края на осемдесетте години на двадесети век за Съветския съюз и неговите сателити било очевидно, че Западният свят е на път да спечели в надпреварата — както научната, така и идеологическата — на Земята и в космоса, което от своя страна можело да доведе до непредсказуеми последствия за съдбата на социалистическите страни и на управляващата система. Всички отчаяни опити да се надмогне научно-техническото изоставане били обречени на провал. След разполагането на първите космически защитни установки на Съединените щати, Съветският съюз зачестил с опитите си да подпомогне задъхващата се наука чрез вливане на свежи идеи заграбени с помощта на икономически шпионаж, а също и чрез внос на ембаргови стоки — компютри и други образци на високите технологии — но и тези усилия се оказали напразни. А след като изстреляната през 1991 г. от Съветския съюз защитна космическа платформа показала съществени недостатъци както в конструкционно, така и в маневрено отношение, съветските ръководители трябвало да признаят, че онова, което социолозите предсказвали отдавна, вече било факт — Съветският съюз бил неспособен да се сравнява в техническо отношение със свободния свят.
Преобладаващата част от съветските компютърни системи били централизирани — процесори за лично ползване, или пък системи извън правителствените проекти се смятали за нелегални (с някои малки изключения, като експеримента Агата например) и законът преследвал сурово подобни нарушения. Така подрастващите съветски кадри били лишени от възможностите, които предоставял на своята смяна „загнилият“ капитализъм. Съветският съюз скоро щял да се задуши под тежестта на собствената си тирания и да посрещне зората на двадесет и първи век с един народ, който все още живеел в двадесети, или дори деветнадесети век. В малкото оставащо време до този съдбовен миг, единственото, което можели да предприемат съветските ръководители било — ако се възползваме от футболната3 терминология от онова време — да си опитат силите във „финалния спринт“. Тоест, да подложат на изпитание Западния блок и неговата способност да се справя успешно в критични ситуации. Не успеят ли и в този последен опит, не им оставало нищо друго освен да посрещнат новия век със значително по-отслабени позиции. Ето защо Малката смърт била неизбежна.
Патриша въздъхна мъчително. За първи път срещаше хронология на Малката смърт, при това написана от толкова далечна — в историческо отношение — гледна точка. Припомни си кошмарите, когато беше съвсем малка, спомни си безкрайните дни, през които властваше единствено страхът, а после и ужасяващите репортажи по телевизията. Неведнъж след това се беше връщала в мислите си към онова страшно време, ала сега, докато поглъщаше тези лишени от емоционална окраска, хладнокръвни заключения, тя усещаше, че я побиват тръпки.
20 страница:
В сравнение с тази катастрофа, Малката смърт от 1993 г. била като сблъсък на диваци с лъкове. Няколко незначителни въоръжени стълкновения, които сега по-скоро будят насмешка, отколкото ужас и които завършили с лъжливи обещания за мирно съществуване, напомнящи лицемерните детски клетви за вярност. Все пак, поизплашени от мощта на оръжията, които притежавали, както Западният блок, така и съветските военни сили обявили официално, че са готови да преминат към доктрината за „въздържане от окончателен удар“, разчитайки на тактика и военна технология, придобили популярност през предишното десетилетие. Но когато накрая се стигнало до размяна на ядрени удари — нещо, което всички смятали за неизбежно — отбранителните системи с космическо базиране се оказали далеч по-ефективни от очакванията. Ала и те не били в състояние да попречат на атаките от къса дистанцията, осъществявани от плаващи край бреговете на вражеската страна подводници, в следствие на което били унищожени Атланта, Брайтън, а също значителна част от крайбрежната ивица на Британия. Руснаците на свой ред изгубили Киев. И все пак, размяната на ядрени удари била краткотрайна и ограничена по характер. Малко след началото на конфликта, двете воюващи страни обявили почти едновременно, че капитулират. В крайна сметка руснаците излезли от войната със значително по-малко „поражения“. Не били спечелили нищо, само укрепнала вярата им, че не могат да бъдат победени при никакви обстоятелства, стига някой ден историята да не зачеркне сама тяхната изостанала от времето система.