Калашников затвори бележника си и сложи молива отгоре. И как трябваше да постъпи сега? Може би изглеждаше парадоксално, но най-добрият изход от ситуацията бе да не прави нищо. Щеше да се види с Алевтина и сетне щеше да изчезне завинаги. Ако съобщеше догадката си на Гавраил, нямаше да му помогне, но щяха да се намерят милиони желаещи, които да му попречат. Обаче излизаше, че в такъв случай Алевтина щеше да остане тук като вечна заложница. Ами, ако след известно време RL2 се досетеше, че той знае всичко, тогава каква щеше да е съдбата на Алевтина? М-да… Май че не му оставаше нищо друго, освен да отиде и да приключи с RL2 веднъж завинаги. Дали щеше да има късмет? Това не се знаеше, защото една капка светена вода и един удар със сребърен меч бяха достатъчни, за да се превърне в труп. И то за втори път, което, съгласете се, но в известна степен беше дори обидно.
Без да забелязва интелектуалните терзания на началството си, Малинин се мъдреше край бюрото и тънеше в екзотични версии, прехвърляйки всички възможни варианти. Той отдавна вече бе зарязал дневника и седеше с ръце на тила, сякаш го бяха взели за заложник. Прегрелият му като мотор на автомобил мозък изригваше от недрата си десетки нови открития. „Rайска lъжа“? „Rодителят на Lаска“? „Rазпуснатата Lибералка“? И внезапно го осени.
Всъщност защо мислеше само за някакви съвпадения, съзвучия и комбинация от никове? Това може би се виждаше с просто око, може би беше измислено в движение в мига, в който този човек бе решил да се свърже със секретарката в мрежата… Поразен от внезапното си откритие, Малинин се отблъсна с ръце от бюрото, но всъщност не можа да се отдалечи ефектно, защото бе забравил, че креслото няма колелца. Та затова кракът му се закачи в една бамбукова пръчки на пода и Малинин се стовари на пода. Опитвайки се да се задържи, той се хвана за ръба на бюрото, но в резултат на това отгоре му падна самото бюро.
Калашников вдигна очи от тефтера. Малинин лежеше на пода, размахвайки безпомощно ръце и крака. Алексей понечи да се засмее, но се отказа. Приближи се до Малинин и с мощен ритник отмести тежкото бюро от тялото му. Унтерофицерът се изправи, мълчейки заплашително, без характерната за такива случаи серия от бибиткания.
— BаRтоLомей — изрече дрезгаво той, сочейки на Алексей изхода.
— Да — съгласи се без никакво съмнение Калашников. — И аз мисля така.
Двамата замълчаха, сякаш осмисляха онова, което току-що бяха открили, и без да си дадат знак, тръгнаха едновременно към плажа с палмите.
— А изясняването яко ли ще бъде? — поинтересува се за последно Малинин.
— Иска ли питане! — обеща му Калашников.
Двамата не затвориха вратата след себе си.
Четирийсет и четвърта глава
Черният силует
понеделник, 04 часа и 27 минути
RL2 беше разстроен съвсем малко заради това, че камерата за видеонаблюдение в окото на статуята с копието, която бе монтирана толкова удобно в стаята във вилата за гости, от два часа през нощта престана да работи. Както винаги точно когато не трябваше. Сигурно бяха забравили да й сменят батериите. На следващото заседание трябваше да внесе предложение да увеличат квотата на гастарбайтерите, защото иначе можеше да се появи някаква спешна нужда, а нямаше да се намери дори куриер. Едва ли Калашников я бе открил, просто камерата изключваше по технически причини и това беше най-обидното. Всъщност изобщо не беше интересно да го наблюдава, тъй като животът на един офицер от специалните служби беше доста умряло риалити шоу. Прибра се човекът, пи чай, седна да мисли, да записва нещо и да разлиства бавно тефтера си. След известно време се избръсна (готвеше се за срещата с жена си, ясна работа) и пак грабна тефтера и взе да дращи нещо в него. Изобщо скучна работа, нямаше нищо любопитно. По принцип ангелите на възмездието имаха аналогични занимания и положението дори беше още по-лошо — седиш столетия наред в базата и играеш шах. А пък му се щеше… Еесееех. Идеята как може да използва момичетата, които се озоваха в Рая след разгрома на ангелската колония, за да постигне целта си, му хрумна сравнително скоро — някъде преди около петдесет години. Той ги откри по най-простия начин — чрез архива, и години наред следи поведението им, тъй като нямаше бърза работа. Те го разочароваха и тъй като беше професионален познавач на женската логика, много неща му станаха ясни още от самото начало, понеже е всеизвестно, че женският начин на мислене в критични ситуации винаги е доста предсказуем. Смахнатите дами отдавна бяха замислили ужасното отмъщение, но заради обичайната си разхайтеност все не можеха да стигнат до верния начин за осъществяването му. Какво пък, той с удоволствие щеше да им подскаже как трябва да действат. Дори не се наложи да убеждава глупавите женоря, тъй като те веднага клъвнаха на подготвената от него стръв, защото бяха изкарали доста време като вързани на въже. Разбира се, помогна му и факторът на отмъщението. Интересно, защо ли не успяха да се сетят за това сами? Ама че задръстенячки — гърчеха се от бяс хиляди години, правиха се някакви татуировки, сключваха съюзи (и наивно си мислеха, че никой няма да научи това) — същинска детска градина. А трябваше редовно да следят новините от Земята. Нямало начин да ги убият ли? Няма причина за притеснения, както се казва в онази в реклама, защото там задължително щяха да измислят нещо. Атомни заряди, неутронни бомби, нервнопаралитичен газ, бактериологично и генно оръжие — всичко това се появи на Земята за по-малко от половин век. Когато го изпратиха в наказателна командировка да работи в Китай, наблюдавайки работата на тамошния секретен японски отряд 73129, той видя какво може да се направи с помощта на бактериолозите. А Шефа внезапно и най-неочаквано му поднесе изненада — съвсем новият H5N1, вирусът на птичия грип, който се оказа потресаваща находка, тъй като, без дори да осъзнава, Шефа бе създал истинско чудовище, способно за едно денонощие да унищожи целия Рай. Вирусът изяждаше клетките както на човека, така и на птиците, а организмът на един ангел се състоеше точно от такива комбинирани клетки и имунитет за него по принцип не съществуваше. Отначало RL2 не вярваше, че го е споходило такова щастие, и се съгласи да убие Серафим не за да докаже лоялността си към смахнатите девойки, а просто от чисто човешко любопитство. За да види дали това ще подейства? Серафим не усети почти недоловимото убождане в крилото, а изчезването му, което изплаши толкова много цялата Небесна канцелария, само потвърди идеята му, че вече може да задейства стария си замисъл, който съзря у него след последния отпуск на Гласа. Момичетата му се довериха напълно и той трябваше да признае, че изпълниха бойната си задача за отличен. Всъщност какво друго можеше да очаква от ангелите на възмездието, при положение че всеки от тях можеше да замени цял батальон професионални убийци. Те му вярваха до такава степен, че дори не се замислиха за лицензията за убийство, която представляваше нещо като разрешение, оставено от него в тайника за тях. Оказа се, че е много лесно да изработиш такова разрешение в домашни условия — изрязваш една небесносиня пластмасова карта, залепяш й магнитна лента и толкова. Но на тях и през ум не им мина, че картата е фалшива, тъй като истински лицензни имаше право да издава единствено Гласа, а там липсваше свещеният му подпис. И това също щеше да помогне за тяхното обвинение. А за кабелите от специалната телефонна връзка и без това всичко беше ясно — Калипсо имаше право на меч и ги бе прерязала точно тя.
29
Отряд 731 — секретна японска база в Манджурия през Втората световна война, където се разработвало бактериологично оръжие и се правели опити върху хора. — Б.а.