— Това са депутати от Държавната дума — продължи Баранов, допушвайки с удоволствие фаса си. — Не си спомням как точно се казваха… Май че бяха Кюшенков и Лобовлев. Казано накратко, застреляха ги на улицата преди четири години, но те продължават да стоят тук по същата причина, по която стоя и аз. Това не вдъхва никакъв оптимизъм.
— И защо са ги наредили така? — учуди се Петровия и запали втора цигара.
— За кинти — отвърна тъжно банкера. — Задаваш някакви много странни въпроси, дядо… За какво друго могат да убият човек в родната Русия?
— За политика — отвърна натрупалият житейска мъдрост Петрович.
— Политиката също е кинти. И то какви. Искаш да прокараш някакъв закон в парламента? Плати си. Искаш да получиш някаква поръчка? Плати си. Искаш да скатаеш данъци? Отблагодари се на добрия човек. Ти все едно че не си живял в Русия, а си паднал от Марс. Аз се посприятелих с тия момчета. И те казват, че в тяхната организация също са съдирали пари от някакъв спонсор, но един от тях докопал по-малко. И точно този човек се обидил и ги поръчал. И сега те са с етикета „убити без вина“. Но тъй като са се занимавали с политика, нещата също не са чак толкова еднозначни, защото политиците, както и убийците, отиват директно в Ада. В момента дори съжалявам, че не се кандидатирах за депутат, въпреки че имах такава възможност. И сега може би вече щяха да ме пържат в тигана.
Без да променя изражението си, Клюшенков свали картите си пред съперника — имаше четири туза. Лобовлев въздъхна, сграбчи колодата и започна да я разбърква отново. Картите бяха стари, протрити и потъмнели по краищата. Петрович погледна бутилката и установи, че е празна.
— Де да имаше още малко — каза замечтано.
— Няма проблеми — съгласи се банкерът. — Почакай минутка, ей сега ще донеса.
Той скочи от цинковото легло и изчезна в тълпата. Водката притъпи чувствителността на Петрович и куршумът в главата, както и сърцето му вече не го притесняваха чак толкова. Ама че мръсници, убиха го за няма нищо… ТОВА не чини пукната пара. Майната им на ония хиляда долара, ако го бяха заплашили, сам щеше да им даде онова, което искаха. И за какво им е ТО? Да, трябваше поне от време на време да гледа телевизия.
Вниманието му привлече шум край близката стойка. Там стоеше някакъв достолепен старец с военен мундир и вдигаше скандал, крещейки с цяло гърло.
— Не разбирам колко време още ще вися тук? — беснееше военният. — Ще подам жалба срещу всички ви! Обърнете ми най-сетне внимание, госпожице!
— Господин Деникин, вие сте много, а аз съм сама — отвърна лениво момичето със сива болнична униформа, без да вдига очи от пъстрото лъскаво списание. — Вече двеста пъти ви обясниха, че тъй като са ви изровили в Париж, а сетне са ви погребали отново в Москва, вие автоматично сте се озовали отново в Чистилището. Това е техническа процедура. Главният съд ще реши какво да ви прави, чакайте.
— Изобщо не съм молил никого да ме изравя — стовари гърди върху Стойката генерал Деникин. — Как може да се постъпва така с един човек? Да не би в Париж да ми беше лошо? Лежах си, целият окичен с цветя, а наоколо имаше само прилични хора…
— Отдръпнете се от Стойката — развика се ядосано девойката и захвърли списанието. — Пречите ми да работя! Вече ви обясних, че щом решат, веднага ще ви съобщят!
Деникин се смръщи и се отдръпна встрани. От тълпата към него си проправи път друг генерал, който беше по-млад, на около трийсет и пет години, но вече с патерици.
— Е, какво става, Антон Иванич? — попита с надежда младият генерал.
— Нищо не става, господин Капел — махна с ръка Деникин. — Такава бюрокрация цари тук, че никой не може да се справи с нея. Дайте ми една цигара, любезни господине.
Двамата запалиха цигари.
— Тъжна работа — сподели откровенията си Капел, — толкова работа ме чака. Тъкмо организирах първични организации на комунистическата партия при негрите, тъкмо ушихме знамена и започнахме да разучаваме „Интернационала“ и — хоп! — пристигнах тук. И сега седя като на тръни — какво ли правят там без мен? Излиза, че работата ми в течение на цяла година е отишла на вятъра.
— Значи Главният съд ви е наредил да пропагандирате социализма сред африканските народи, така ли? — каза с неприязън Деникин. — Съчувствам ви, татенце. Явно са ви наказали заради това, че замразявахте живи червеноармейци.