— Аз те съветвам, Панайоте, да вместиш и това писмо при романа, ако го печаташ… Можеш да бъдеш уверен, че поне него всеки ще го прочете, то ще осигури успеха му — каза живо той, без да се сети, че фалбата му от една страна галеше, от друга жилеше самолюбието на Гороломова — защото Спасов искрено съчувствуваше на приятеля си, в когото вярваше, че има писателски дар. От тоя ден Гороломов обяви война на редакцията и я поведе с успех. Едно хумористическо листче на драго сърце прие и печата грубите му нападения на списанието и на редакторите му. Това угоди на мнозина недоволни още, които го поместиха. „Критиките“ на Гороломова бяха намерени прекрасни, а един от учителите му (те се бояха вече от него) подобострастно нарече го „българския Белински“. Гороломову се зави шемет от сполуката; той ставаше изведнаж критически авторитет и знаменитост, и то само с няколко статийки! А какво ще бъде, когато излезе на свят романът му? Какво светло бъдаще!
Но случи се едно събитие, което пресече бляскавите му успехи в литературата и измени съвсем съдбата му. Романът му с Марийка, ако не сдоби място в страниците на списанието, той си го зафащаше добре в живота. При всичко, че Гороломов беше фърлил Марийка от скалата и почти забравил съществуванието й, но Марийка живееше и носеше в гърдите си плода на кавалерството му. Когато бедната девойка почувствува положението си, тя съобщи тайно Гороломову, когото се страстно любеше, че ако не се съгласи да я земе, то тя е опозорена навсегда и че не й остава друго, освен да се отрови. Това писмо порази неприятно Гороломова, но от друга страна го успокои. Значи, ако Марийка се убие, въпросът е изчерпан. Това даже погъделичка тщеславието му: една мома, която се убива от любов за него! Такова нещо беше сторила и една жена за Байрона във Венеция! Той не отговори нищо на Марийка, за да я измъчи повече и да усили в нея отчаяното решение… Но едно второ писмо разби надеждата му. Марийка му явяваше, че ако не й отговори, тозчас ще изповяда всичко на баща си. Гороломов се страшно смути. Той намери криминалния законник и настръхна от наказанието, което се налагаше за злодеяние, на каквото беше станала жертва Марийка. После той познаваше баща й: лют и решителен опълченец. Ако не го дадеше на съд, той беше способен с кръв да измие позора от лицето си и да отмъсти за дъщеря си. А това беше по-вероятно… Гороломов се видя на тясно и отговори Марийки, че я обича също нежно, и се заклеваше, че ще се сгоди за нея, щом свърши екзамена. Онадеждената мома се поуспокои и чака нетърпеливо. Когато се свършиха изпитите, тя писа пак Гороломову и му напомни условието, но писмото й го не намери.
Той беше тръгнал вече за Русия.
Внезапното тръгване на Гороломова, тозчас подир екзамена, приличаше на едно бягство. Възползуван от срока, който изпроси от Марийка, той се претръшна пред баща си да го изпрати да се учи в Русия — и без забава, за да се приготви там да постъпи в университета, доде траеха ваканциите му. Той лудееше да придобие по-високо образование; това било мечта на живота му, той би се убил, ако баща му се не съгласи! Слисаният му баща се видя в чудо: той не беше в състояние да поддържа Панайота, но го обичаше безумно. Той падна на молба пред правителството, за да отпусне стипендия за сина му. За щастие просбата му мина и стипендия отпуснаха — едничката, която оставаше по медицината.
Прочее, Гороломов постъпваше неволно в Медицинския факултет.
Естествено медицината му вдъхваше отвращение. Ни умът му, ни характерът му не беше приготвен за такова сериозно занятие.
— Аз не съм създаден за доктор, нито мога да бъда касапин на човешко месо — каза си той. — Моето истинско призвание е литературата. Тоя проклет факултет няма да ме отклони от пътя, който ми е начертало провидението. Малко ли велики писатели са се обърквали в избора на кариерата си? Гете също беше влезнал като мене в медицината, а се озова в поезията, също и Шилер, когото изгониха…
И той се затвори у дома си и зафана да пише стихотворения, драми и повести. Той вече не помирисваше лекциите. Другарите му българи често го навестяваха и намираха углъбен в писателски занятия сред куп тетрадки и ръкописи. На удивлението им той отговаряше високомерно:
— Против природата си не мога да ида.
— Ами тогава защо не постъпи във филологическия факултет?
— Измамих се, сега виждам, че като доктор ще бъда нула, а като литератор ще ида далеко.
Другарите намериха справедливи словата му. Младите натури са великодушни.
— Нека да пише — каза Китеров, — не е голяма беда, ако България има един нехелен доктор по-малко. Всеки от нас има по някакво ръкописче, скрито в дъното на ковчега си… но Гороломов не крие наклонността си и вярва в себе си. Това е добро. Може да има действително талант.