Залитаме в погрешна посока, когато се връщаме към миналото на онези дни.
Тараза отвори широко очи, докато наблюдаваше собственото си отражение в тъмния пластичен материал на прозореца. Гледаше я неприветливо лице с ясно изписана на него умора.
Имам пълното право да съм уморена и неприветлива!
Знаеше, че по време на цялостния процес на подготовката си е била съзнателно натикана в модел на развитие без положителни качества. В него бе събрана цялата ѝ сила и защитни способности. Остана чужда за обичайните човешки отношения; дори изпълненията ѝ по време на съблазняващите операции бяха предназначени за ръководните специалистки по размножителния процес. Полека-лека се превърна във вечния застъпник на погрешната кауза — нещо като адвокат на дявола, — с което пък стана доминираща сила в цялото Сестринство, а като следствие дойде издигането ѝ в ранг на старша майка.
Както казват суфитите: „Гнилата сърцевина винаги се стреми да пробие навън.“
Но пропускат да добавят, че понякога развалата е полезна и има благодатни последствия.
Увереност сега ѝ вдъхваха някои обнадеждаващи сведения. Уроците на Тирана поеха с миграцията на хората по време на Разпръскването и бяха променени по незнайни пътища, но в края на краищата винаги оставаха разпознаваеми. С времето щеше да се намери и начин за неутрализиране на незабележимостта на не-корабите. Според Тараза хората от Разпръскването все още не го бяха открили — поне онези, които крадешком се промъкваха към местата, от които бяха тръгнали.
Абсолютно сигурна пролука между вкопчилите се една в друга сили не бе позната, но Сестринството се бе въоръжило по всички правила на изкуството. Проблемът бе подобен на стоящия пред щурман от Сдружението, проследяващ пътя на своя кораб през гънките на пространството, така че да избегне сблъсквания или капани. Да, ключ се оказаха капаните; сега Одрейди залагаше клопките на Сестринството за тлейлаксианците.
Когато Тараза мислеше за нея, което се случваше често в настоящите кризисни времена, дългата им връзка сама препотвърждаваше себе си. Сякаш гледаше избелял гоблен, някои от фигурите на който бяха запазили свежи цветовете си. А най-ярка от всички — именно тя бе осигурила позицията на Одрейди в голяма близост до ръководните места в Сестринството — беше способността ѝ да прозира подробностите, за да стигне изненадващо до същността на конфликта.
В нея потайно действаше някаква форма на опасната прорицателска дарба на Атреидите. Използването ѝ се натъкваше на сериозно противодействие и същевременно се оказваше единственият аргумент, който според Тараза имаше огромно значение. Дарбата работеше дълбоко под повърхността; за скритите ѝ движения можеше да се разбере само от някое случайно завихряне — ето в какво се заключаваше проблемът!
„Ползвай я, но бъди готова да я премахнеш — посъветва я веднъж Тараза и допълни: — Разполагаме с по-голямата част от нейните плодове.“
Старшата света майка бе сигурна, че може да разчита на Лусила, стига да е намерила някъде убежище заедно с Тег и гола̀та… Ликвидатори в запас бяха останали и в кийпа на Ракис, разбира се. Тяхното оръжие може би скоро щеше да влезе в действие.
Внезапен смут се надигна в мислите ѝ. Другите Памети призоваваха за максимално внимание. Никога вече генните линии на размножителния процес не биваше да се оставят без контрол! Да, ако Одрейди се спаси при опит за отстраняване, трябва да остане във вечна изолация. Беше пълноправна света майка, а от някоя и друга такава все още имаше нужда в легионите на Разпръскването — не сред почитаемите мами, внимателно наблюдавани от Сестринството, но все пак…
Никога Отново! Като работен девиз. Никога друг квизац хадерах или друг Тиран.
Контролът над страните в половото сношение е равнозначен на контрол над тяхното потомство.
Светите майки не умират заедно с плътта си. Те потъват все по-навътре в живата сърцевина на Бене Гесерит, докато формалните им указания и дори опитът им от извънсъзнателни наблюдения се превърнат в част от продължаващото вечно живо Сестринство.
Никаква грешка по отношение на Одрейди.
Ответната реакция към нея изискваше изключително грижливо разкрояване и последваща изработка. Даруи допускаше привързаност и обич в определени граници — „мека топлота“, както я наричаше тя, — твърдейки, че емоциите спомагат за ценни прозрения, ако не ги оставиш да те управляват. За Тараза именно „меката топлота“ беше пътят към сърцето ѝ — пролука в уязвима плът.