— Да се пържат вечно на дъното на ада! — изкрещя то. Странно прозвучаха проклятието и ругатнята на възрастен в неговата уста.
Веднага щом изрече тия думи, Дънкан бе разтърсен от неконтролирани тръпки. Лусила сложи ръка на раменете му и започна да потупва леко врата, докато треперенето престана.
— Защо го направих? — пошепна гола̀та.
— Ще разбереш веднага след като бъдат възстановени първоначалните ти спомени — отвърна тя.
— Харконите… — прошепна Дънкан и лицето му се наля с кръв, преди да погледне нагоре към нея: — Защо ги мразя толкова много?
— Думите не могат да го обяснят — каза Лусила. — Ще трябва да почакаш спомените да се върнат в паметта ти.
— Не ми трябват спомени! — момчето насочи изненадания си поглед към Тег. — Не! Трябват ми.
По-късно, когато отново погледна към башара в нишата-столова на не-сферата, Дънкан очевидно си спомни за същия разговор.
— Башар, кога?
— Скоро.
Тег се огледа наоколо. Младият Айдахо бе седнал на самопочистващата се маса с чаша кафява напитка пред себе си. Разпозна миризмата ѝ — едно от множеството комбинирани питиета с меланжова прибавка от не-ентропните хранилища. Складовите отделения представляваха истински съкровищници от екзотични храни, облекла, оръжия и всевъзможни други продукти и изделия, сътворени от човешка ръка — истински музей с неподлежаща на определение стойност. Из цялата сфера лежеше тънък слой прах, но складираното бе в много добро състояние. Всяко късче храна беше поръсено с меланж в забележимо количество, макар и не на нивото на пристрастен. Дори консервираните плодове бяха залети с подправката.
Кафявата течност в чашата на Дънкан бе едно от нещата, опитани от Лусила, която я определи като подходяща за поддържане на тонуса. Тег не знаеше как точно го правят светите майки, макар че и собствената му родителка владееше процедурата. Една хапка или глътка бе достатъчна, за да бъде сигурна за съставките на храната или напитката.
Той погледна към декоративния часовник, вграден в стената откъм затворената страна на нишата, и разбра, че е по-късно, отколкото предполагаше — доста напред в третия час от условния им следобед. Дънкан все още трябваше да се намира на отлично обзаведената площадка за практически занимания, но двамата бяха забелязали Лусила да се отправя към горните помещения на сферата и башарът реши, че сега могат да поговорят без наблюдение.
Изтегли един стол и седна от другата страна на масата.
— Мразя онези часовници! — възкликна момчето.
— Май всичко тук ти е омразно — спокойно отбеляза Тег.
После погледна отново към стенния часовник. Поредната антика — кръгъл циферблат с две почти еднакви стрелки и числов брояч на секундите. Стрелките имаха сластолюбива отсенка с представата за голи човешки фигури: по-голямата беше на мъж с огромен фалос, а по-малката — на жена с високо вдигнати разкрачени нозе. При всяка среща на двете изображения, мъжкарят сякаш проникваше в женската.
— Вулгарно е — съгласи се той и посочи към питието на Дънкан: — Това поне харесва ли ти?
— Бива си го, господине. Лусила казва, че трябва да го пия след всяко занимание.
— Майка ми винаги ми даваше подобна напитка след голямо натоварване — каза Тег. После се наведе напред и вдъхна, припомняйки си оставащия в устата вкус и преситата от мирис на меланж в ноздрите.
— Господине, колко време трябва да останем тук? — попита Дънкан.
— Докато ни открият онези, които трябва да го сторят, или докато не се убедим, че никой няма да ни намери.
— Но как ще го разберем? Ние сме в пълна изолация.
— Когато преценя, че е време, ще взема защитното покривало и ще стоя на стража отвън.
— Мястото ми е омразно!
— Личи си. Очевидно не си научил нищо за търпението, нали?
Дънкан направи гримаса и попита:
— Господине, защо не ме оставиш насаме с Лусила?
Тег продължи шумно да издиша, докато той говореше, задържа за малко дъха си и премина към вдишване. Да, гола̀та очевидно го бе наблюдавал. А след като Дънкан знае, знаеше и Лусила!
— Не смятам, че тя е забелязала това, за което говоря, господине — рече момчето, — макар че е доста явно. — Огледа се наоколо и продължи: — Мястото май не ѝ прави особено впечатление… Къде излетя преди малко?
— Мисля, че се качи в библиотеката.
— Библиотека! Пфу!
— Е, съгласен съм, че е доста примитивна, но все пак има някаква стойност.
Той вдигна поглед към витата резба по възниския таван на кухнята. Решителният миг бе дошъл. Вече не можеше да разчита, че Лусила ще продължи да не насочва вниманието си там, където трябва. Тег напълно споделяше обзелия я интерес. Не беше особено трудно да се изгубиш из тукашните чудеса. Целият комплекс на не-сферата — около двеста метра в диаметър — представляваше изкопаем обект, запазен напълно. Примитивността му бе забележителна във всяко отношение, включително машинната част и неентропните складови помещения в централния отсек. Според него този обект беше много по-ранен от не-стаята на Тирана, но ако можеше да се вярва на приказките за Дар-ес-Балат, някогашната технология е имала не едно и две забележителни постижения.