Башар, там съм прекарал много щастливи часове. Всичко продължава да работи. Оставените записи са много стари, но са превъзходни за четене, след като овладееш диалекта. Събрано е много познание. Сам ще се убедиш, когато отидеш. Ще разбереш не едно и две неща, за които никога не съм споменавал пред теб.
Някогашната площадка за практически занимания пазеше свидетелства за честото ѝ ползване от страна на Патрин. Направената от него промяна в оръжейното кодиране на някои от автоматите бе веднага разпознато от Тег. Броячите за време говореха за дълги часове на мускулно напрежение при усложнен двигателен режим. Разбира се, не-сферата обясняваше някои умения на помощника, на които башарът неведнъж се бе удивявал. Природните му дарби явно бяха допълнително обработени и усъвършенствани именно тук.
Различните автоматични приспособления заслужаваха специално внимание.
По-голямата част от тях представляваха високомерно незачитане на някогашните забрани за ползването на подобни средства. Нещо повече: някои бяха конструирани специално за доставяне на удоволствия, потвърждавайки повечето от отблъскващите истории, които Тег бе слушал за Харконите. Болката като извор на удоволствие! Тези неща по свой начин обясняваха безусловния непреклонен морал, който Патрин бе отнесъл от Гамму.
Отвращението създава собствена схема на поведение…
Дънкан отпи голяма глътка от питието си и погледна към него над ръба на чашата.
— Защо слезе тук сам, след като ти бях казал да довършиш последната серия от упражнения? — попита го Тег.
— Упражненията са безсмислени — свали чашата си момчето.
Е, Тараза, май сбърка — помисли башарът. — Той настоява за пълна независимост по-рано от предположенията ти.
И още нещо — гола̀та внезапно бе спрял да се обръща към него с учтивата форма „господине“. — не изпълняваш нарежданията ми, така ли?
— Не е съвсем точно казано.
— Тогава какво точно правиш?
— Искам да знам!
— Когато наистина узнаеш, няма да съм ти много приятен.
Дънкан го изгледа смаяно:
— Как така, господине? Аха, „господин“-ът се върна!
— Подготвях те за някои видове особено силна болка — рече Тег. — Налага се да го направя, преди да можеш да си върнеш спомените от първоначалната памет.
— А защо с болка, господине?
— Не познаваме друг начин за връщане на оригиналния Дънкан Айдахо, който умря някога.
— Съумеете ли да го сторите, мога да бъда само благодарен.
— Казваш го сега. Тогава обаче съвсем спокойно ще ме приемеш като камшик в ръцете на онези, които отново са те върнали към живот.
— Господине, все пак не е ли по-добре да знам? Тег обърса устни с опакото на дланта си и вметна:
— Ако ме намразиш, не смея да твърдя, че бих те осъдил…
— Господине, ако бяхте на мое място, така ли бихте се чувствали?
Всичко у него — и позата, и интонацията на гласа, и изражението на лицето — говореше за разтърсващо го смущение и пълно объркване.
Дотук добре — помисли Тег.
Етапите на цялата процедура бяха прецизно набелязани, така че всяка реакция от страна на гола̀та да бъде грижливо разгледана и изтълкувана. Сега Дънкан бе обзет от несигурност. Едновременно искаше нещо и се боеше от него.
— Аз съм само твой учител, но не и баща! — каза Тег.
Момчето отново превключи на неучтивия тон:
— А не си ли ми приятел?
— Тук улицата става двупосочна. Оригиналният Дънкан Айдахо ще трябва сам да си отговори.
Нещо замъгли погледа на гола̀та, преди той да попита:
— Ще си спомням ли за това място, за кийпа, Шуонгю и…
— Абсолютно всичко! Известно време паметта ти ще наподобява двупистово трасе, но ще запомниш всичко.
На младото лице се изписа груба откровеност, последвалите я думи бяха пропити с горчивина:
— Двамата с теб ще станем другари значи.
Тег продължаваше да следва всяка буква от инструкцията за разбуждане, когато отговори с глас, събрал присъствието и ролята на башара-командир.
— Не ме интересува особено много идеята да ставам твой другар — той прикова търсещото внимание на погледа си в лицето на Дънкан. — Някой ден може и да станеш башар. Мисля, че имаш в себе си необходимото. Но дотогава аз отдавна ще съм умрял.
— Само башарите ли стават другари?
— Патрин беше мой другар, макар по чин да си остана отдельонен командир.
Дънкан погледна към празната чаша пред себе си, после — към Тег, и попита:
— Защо не си сипеш нещо? И ти хвърли доста сили.