Проучващ въпрос на схватлив човек. Момчето не беше за подценяване. Добре знаеше, че споделеното ядене и общото хранене бяха сред най-старите ритуали за съюзяване.
— Мирисът на твоето питие ми стига — отвърна башарът. — Стари спомени. Точно сега не ми трябват.
— Тогава защо слезе долу?
Аха, ето ги и двете в младежкия глас — надеждата и страхът. Искаше да чуе от Тег нещо определено.
— Трябваше внимателно да преценя докъде си стигнал с упражненията. Наложи се да дойда и да те видя.
— Каква е причината да си толкова внимателен?
Надежда и страх! Беше време за точно префокусиране.
— Досега никога не съм обучавал гола̀.
Гола̀. Думата увисна между двамата, сякаш прилепена към кухненските миризми, още непоети от филтърната инсталация на сферата, пречистваща въздуха. Гола̀! Обилно бе попила силната миризма на подправка от вече празната чаша на Дънкан.
Момчето се облегна напред на масата, без да каже нищо, но изражението му остана все така жадно. Тег си припомни забелязаното от Лусила: „Знае как да си служи с мълчанието.“
Когато разбра, че башарът няма да продължи по-нататък краткото си обяснение, Дънкан разочаровано се отпусна назад. Лявото ъгълче на устата му увисна надолу, а начумереното изражение красноречиво говореше за вътрешна неудовлетвореност. Всичко бе фокусирано точно така, както трябваше да бъде.
— Ти не слезе тук, за да се усамотиш — рече Тег. — Дойде да се скриеш. Продължаваш да се криеш и мислиш, че никой няма да те намери.
Момчето сложи ръка пред устата си. Жестът му бе сигнал, очакван от Тег. В инструкцията бе казано категорично: „Гола̀та иска събуждането на първоначалните си спомени, обхванат от страх. Това е най-високата преграда, в която трябва да направиш пролука.“
— Махни ръката си от устата! — заповяда му.
Дънкан дръпна длан, сякаш нещо я бе изгорило. Загледа се в Тег като животно, попаднало в капан.
„Говори истината — разпореждаха указанията. — Сега, когато сетивата и разумът са разпалени до краен предел, гола̀та ще надникне в душата ти.“
— Държа да знаеш — каза башарът, — че намирам за противно онова, което Сестринството ми е наредило да сторя с тебе.
Дънкан видимо се напрегна.
— Какво са ти заповядали да направиш?
— Има нещо сбъркано в уменията, на които трябва да те науча.
— Сбъ… Сбъркано ли?
— Не говоря за подготовката с общ характер, тоест за интелектуалната страна. Е, тук си вече на нивото на полкови командир.
— Повече от Патрин?
— Защо искаш да си по-добър от Патрин?
— Той не беше ли твой другар?
— Да, беше.
— А каза, че никога не е бил друго освен отдельонен!
— Патрин можеше да поеме цялостното командване на многопланетна боева мощ. Той беше истински магьосник в тактиката, чиято мъдрост съм използвал многократно.
— Но ти нали ми каза, че никога…
— Изцяло по негов избор. Ниският чин му даваше възможност за близък контакт с редовия състав, което много пъти се е оказвало полезно и за двама ни.
— Командир на полк, казваш… — Гласът на Дънкан прозвуча малко по-високо от шепот. Момчето гледаше втренчено повърхността на масата.
— Овладял си напълно познанията за всички задължения и функции. По-буен си от необходимото, но опитът поставя нещата по местата им. Бойните ти умения и владеенето на оръжията превишават полагаемото се за твоята възраст.
Все още без да погледне към Тег, Айдахо попита:
— Каква е възрастта ми… господине?
Точно както гласеше предупреждението в инструкцията: Гола̀та непрестанно ще кръжи около основния въпрос: „Каква е възрастта ми?“ На колко години впрочем може да бъде един гола̀!
Послужи си с хладно осъждащ тон:
— Ако искаш да узнаеш собствената си гола̀-възраст, защо не зададеш въпроса както трябва?
— Как… Каква възраст, господине?
Върху младежкото лице беше натегнала толкова много мъка, че ъгълчетата на очите на Тег внезапно овлажняха от напиращи сълзи. Все пак за случая беше предвидено необходимото предупреждение: „Не показвай прекомерно състрадание!“ Той прикри вълнението си с окашляне, а после хладно заяви:
— Само ти можеш да си отговориш на този въпрос.
Указанията бяха недвусмислени: „Върни всичко обратно към него! Остави вниманието му фокусирано навътре. Емоционалната болка в процеса е еднаква по важност с физическата.“
Дълбока въздишка разтърси момчето насреща му. Беше затворило плътно очите си. В началото, когато башарът бе седнал край масата, Дънкан помисли: Дойде ли моментът? Ще го направи ли сега! Ала осъдителният тон и словесните атаки на наставника му бяха напълно неочаквани. На всичко отгоре думите прозвучаха снизходително.