Гледа ме отвисоко.
Вълна на гняв се надигна в гърдите му. Нима Тег мислеше за него като за глупак, който веднага ще налапа въдицата? Тонът на гласа и поведението са напълно достатъчни, за да бъде подчинена нечия воля. Не, бе доловил още нещо зад снизходителното отношение, подобно на непроницаема металопластова сърцевина. Почтеност… Целенасоченост… Зърна също и готовите да потекат сълзи, както и прикриващия ги жест. Той отвори очи, погледна открито Тег и твърдо изрече:
— Господине, не искам да бъда неучтив, неблагодарен и груб. Но отказвам да продължа без отговори на моите въпроси.
Башарът знаеше много добре указанията: „Ще разбереш кога гола̀та е стигнал до връхната точка на отчаянието. Нито един от тях няма да направи опит да го скрие. Присъщо е на психиката им. Ще го познаеш по гласа и състоянието.“
Дънкан бе почти достигнал критичната точка. Сега мълчанието беше задължително. Трябваше да го принуди да задава въпроси, определящи хода на собствените му мисли.
— Знаеш ли, че веднъж помислих дали да не убия Шуонгю? — попита Айдахо.
Тег отвори устата си, но я затвори без звук. Мълчание! Момчето изглеждаше напълно сериозно!
— Боях се от нея — продължи то. — А никак не обичам да ме е страх.
После сведе поглед и добави:
— Ти ми каза веднъж, че мразим само онова, което наистина ни застрашава.
„Ще приближава и ще се отдръпва… приближава и отдръпва. Изчакай, докато се хвърли напред.“
— Не те мразя — каза Дънкан след малка пауза, поглеждайки отново към Тег. — Просто се почувствах обиден, когато ме нарече гола̀ в лицето, Но Лусила е напълно права: „Истината никога не бива да ни обижда, дори когато от нея боли.“
Башарът отри устните си. Желанието да говори бе го изпълнило до краен предел, но имаше още до мига на хвърлянето напред.
— Не си ли изненадан от намерението ми да убия Шуонгю? — попита момчето.
Тег съзнателно не помръдна. Кимването с глава също щеше да се приеме като отговор.
— Мислех да пусна нещо в питието ѝ. Но си казах, че така постъпват страхливците, а аз не съм от тях. Всичко друго, само не и страхливец.
Неподвижният Тег продължаваше да мълчи.
— Башар, наистина мисля, че не си безразличен към мен… И си прав — никога няма да бъдем другари. Ако не изгубя живота си, ще те надмина. Но тогава вече ще бъде много късно да се сприятеляваме. Ти каза истината.
Тег не съумя да се въздържи и пое дълбоко дъх, когато ментатът в него ясно долови признаците на силата, изпълнила гола̀та. Съвсем наскоро, може би дори точно сега, младежът в нишата си бе отишъл, превръщайки се в мъж. Констатацията го натъжи. Бе станало толкова бързо! Нямаше го нормалното преливане между двете състояния.
— Впрочем Лусила не се интересува от мен така, както го правиш ти — рече Дънкан. — Само изпълнява заповедите на старшата света майка, оная — Тараза.
Още не! — нареди си Тег и навлажни с език устните си.
— Попречил си на Лусила да изпълни дадените ѝ нареждания — внезапно изтърси момчето. — Какво се очаква да ми направи?
Моментът бе дошъл.
— А какво мислиш, че трябва да ти направи?
— Не знам!
— Оригиналният Дънкан Айдахо щеше да знае.
— Ти също го знаеш! Защо не ми кажеш?
— От мен се очаква само да ти помогна, за да възстановиш първоначалната си памет с всички събрани в нея спомени.
— Направи го!
— Само ти можеш да го направиш както трябва.
— Но не знам как!
Тег се премести до самия ръб на стола, без да отговори. Точката на хвърлянето напред! Долавяше, че нещо все още липсва, за да бъде отчаянието на Дънкан пълно.
— Господине, знае се, че мога да разчитам движението на устни — каза момчето. — Веднъж се бях качил в наблюдателната кула на обсерваторията. Видях разговарящите долу Лусила и Шуонгю. Дъртата ѝ каза: „Хич да не те е грижа, че е толкова млад! Имаш си заповеди.“
Мълчалив и нащрек, башарът пресрещна погледа му. Беше напълно в стила на Дънкан да се прокрадва тайно из кийпа, да наблюдава и ревностно да търси необходимото му познание. Дори и сега сам бе възприел същата форма на използване на паметта, без да си дава сметка, че продължава да наблюдава и да търси, макар и по различен начин…
— Не помислих, че от нея се очаква да ме убие — продължи младежът. — Впрочем ти добре знаеш какво трябва да ми направи, след като ѝ пречиш да го стори. — Внезапно удари с юмрук по масата и викна: — Отговори, дяволите да те вземат!