Аха, пълното отчаяние!
— Мога само да ти кажа, че нейните намерения са в противоречие с дадените ми заповеди. Тараза лично ми нареди да умножа силата и уменията ти и да те пазя.
— Но нали заяви, че подготовката ми… е сбъркана!
— Беше сторено с цел да те подготви за първоначалните спомени в паметта ти.
— Какво трябва да направя?
— Вече го знаеш.
— Не, кълна се! Обясни ми, моля те!
— Правиш много неща, които никой не ти е показвал. Някой да те е учил на неподчинение?
— Моля те, помогни ми! — прозвуча отчаяното му стенание.
Тег с усилие демонстрира хладно отдръпване:
— По дяволите, какво мислиш, че върша?
Дънкан сви юмруци и ги стовари върху масата, при което чашата му подскочи. Впери поглед в башара. Внезапно на лицето му се появи странно изражение, а блестящите очи говореха, че е проумял нещо.
— Кой си ти? — пошепна момчето.
Ключовият въпрос!
Гласът на Тег внезапно изсвистя като удар с бич по беззащитна жертва:
— Кой мислиш, че съм?
Върховно отчаяние разкриви чертите на гола̀та. Успя само да заекне:
— Ти… Ти си…
— Дънкан! Престани с глупотевините си! — Възрастният мъж скочи на крака и се взря надолу с престорен гняв.
— Ти си…
Дясната ръка на башара се стрелна дъговидно. Дланта му се стовари върху бузата на момчето:
— Нима дръзваш да не ми се подчиняваш?
Изплющя зашеметяващата плесница и на лявата:
— Как се осмеляваш!
Реакцията на Айдахо беше толкова мигновена, че сякаш електрически ток порази Тег. Каква бързина! Въпреки множеството отделни елементи мълниеносната атака изглеждаше плавна и логична — отскок нагоре, стъпване на стола и отблъскване едновременно със саблен удар, насочен към уязвимите нервни възли на рамото.
Благодарение на отдавна придобитите инстинкти башарът се отдръпна встрани, а левият му крак като млатило прекоси масата, поразявайки слабините на гола̀та. Но и самият той не остана незасегнат. Дланта на Дънкан продължи пътя си надолу и ръбът ѝ се стовари близо до коляното на нападащия го крак, който болезнено се вцепени.
В същото време момчето се просна напреко на масата, опитвайки се да отстъпи въпреки достигналия го ритник. Тег го спря с лявата си ръка и удари отсечено с другата в основата на гръбначния стълб, точно в областта на връзката, умишлено отслабена с прекомерни упражнения в последните няколко дни.
Дънкан изстена от страшната парализираща болка, пронизала тялото му. На негово място всеки друг би останал напълно обездвижен, но той само изпъшка силно и поднови атаката си, като замахна със свити пръсти към башара.
Безмилостен, както го изискваше моментът, наставникът бе длъжен да усилва болката на жертвата, която не отместваше поглед от него дори в миговете на върховно страдание.
„Гледай го в очите! — бяха предупредили инструкторите. А Белонда бе добавила, за да затвърди нужната процедура: — Погледът му сякаш ще преминава през тебе, но той ще те назове с името на Лето.“
Много по-късно Тег се опитваше да си спомни дали бе изпълнил дословно всяка подробност на процедурата за разбуждането на гола̀та. Знаеше, че продължава да действа според дадените му нареждания, но паметта сякаш се бе отделила от тялото, оставяйки му свобода да изпълнява както намери за добре получените заповеди. Чудно защо съзнанието повика спомен за друг случай на неподчинение: бунтът при Цербол, където той, макар и още на средна възраст, беше вече башар с огромна известност. Облякъл най-хубавата си униформа, но без медалите (фин нюанс, между другото), за да се появи в пърлещата обедна жега, заляла разораното бойно поле… Без никакво оръжие, застанал срещу напредващите бунтовници!
Мнозина от нападателите му дължаха живота си. А повечето от тях някога му бяха засвидетелствали най-дълбока вярност. Сега обаче изглеждаха обзети от яростно неподчинение. Присъствието на Тег, препречил пътя им, сякаш говореше на войниците: „Няма да нося медалите, показващи какво съм сторил, когато бяхме другари. Няма да съм нищо, което да намеква дори, че бях един от вас. Нося само униформата, свидетелстваща, че все още съм башарът. Убийте ме, което пък ще покаже докъде може да стигне неподчинението ви.“
Когато повечето от атакуващите свалиха оръжието си, а някои дори коленичиха пред стария си командир, той поклати глава: „Никога не се е налагало да ми се покланяте или да превивате коляно пред мен! Усвоили сте лоши навици от новите си водачи!“
По-късно каза на бунтовниците, че споделя някои от поводите им за недоволство. С Цербол наистина бяха постъпили лошо. Но не пропусна да ги предупреди: „Едно от най-опасните неща из цялата вселена са невежите хора с основателни мотиви за недоволство. Няма обаче нищо по-страшно от добре информирано общество на интелигентни хора с подобни оплаквания. Не можете да си представите какви щети е способен да причини отмъстителният интелект. Тиранът щеше да изглежда като добронамерен баща в сравнение с онова, което без малко не сътворихте!“