Беше вярно, разбира се, но в бене-гесеритски контекст, така че можеше да помогне съвсем малко във връзка с нареденото му да извърши сега с гола̀та — довеждането на една почти беззащитна жертва до пълна духовна и физическа агония.
Спомни си всичко това, докато гледаше в очите на Дънкан. (Нали и Белонда му каза да не отделя погледа си от тях!) Те не променяха фокуса си. Бяха взрени право в лицето му, дори в мига на вика, преминал в отчаян крясък:
— Проклет да си, Лето! Какво правиш?
Нарече ме Лето.
Тег се отдръпна с куцукане две крачки назад. Кракът му беше изтръпнал и го болеше там, където бе ударен. Осъзна, че се задъхва и е на прага на силите си. Вече беше прекалено стар за подобни натоварвания, а се чувстваше и омърсен от онова, което бе извършил. Но съзнанието му все още бе обхванато без остатък от процедурата на разбуждането. Знаеше, че някога голѝте са били събуждани чрез подсъзнателна провокация към убийство на обичан от тях човек. Душата на гола̀та, разбита на части и принудена да се превърне отново в цяло, оставаше винаги с белези в психичен план. Предполагаше се, че и ръководителят на процеса не остава без такива последствия.
Бавно, потискайки острия вик на мускулите и нервите, доведени до безчувственост от страшната болка, Дънкан се плъзна заднешком от масата и застана прав, подпрял се на стола, като продължаваше да трепери и да гледа Тег в очите.
Инструкцията казваше дословно: „Трябва да останеш напълно спокоен. Не помръдвай. Остави го да те гледа, колкото иска.“
Башарът бе неподвижен, точно както гласяха указанията. Споменът за бунта при Цербол напусна ума му; добре знаеше как бе постъпил и тогава, и сега. В известен смисъл двата случая си приличаха. Не беше споделил с бунтовниците никаква абсолютна истина (ако такава изобщо съществуваше), а само необходимото, дето да ги върне в кошарата. Достатъчна бе болката и предвидимите от нея последствия: „За собственото ви добро е.“
Но беше ли вярно същото и за настоящия гола̀ Дънкан Айдахо?
Питаше се какво ли става сега в съзнанието на момчето. Инструктиращите бяха споделили с Тег всичко познато по въпроса, ала той виждаше, че думите са недостатъчни. Очите и лицето на застаналия пред него юноша представляваха достатъчно доказателство за величината на обзелия го душевен смут — постоянното тиково кривене на устата и бузите, както и стрелкащия се насам-натам поглед.
С все още силно изразена, но постепенно стихваща болка лицето на Дънкан започна бавно да се отпуска. Тялото му обаче продължаваше да трепери. Изглеждаше тъй, все едно, че то вибрира нейде далече, а стрелкащите се във всички посоки болки изпитва някой друг. В същия миг самият той беше тук, независимо къде (и кога) се бе озовал. Спомените му нямаше да бъдат впримчени. Внезапно се почувства извън настоящото си място и с прекалено младо тяло, непасващо с престоя му във времето преди битността на гола̀. Мятанията и гърчовете на съзнанието преминаха изцяло в собствената си вътрешна среда.
Инструкторите бяха казали: „Ще има наложени от гола̀та филтри върху спомените му, когато още не е бил такъв. Някои от оригиналните преживелици ще се върнат като приливна вълна. Други възпоминания ще дойдат обратно с по-бавен ход. Няма обаче да бъде хвърлена задържащата мрежа, докато той не си спомни мига на първоначалната си смърт.“
Белонда бе съобщила на Тег известните за фаталния момент подробности.
— Сардаукарите — пошепна Дънкан и се огледа, насочвайки погледа си към знаците и символите на Харконите, които заливаха не-сферата. — Елитните императорски военни части с харконски униформи.
Вълче озъбване разкриви внезапно устата му:
— И каква омраза ги е гонела!
Тег продължи безмълвното си наблюдение.
— Те ме убиха — каза момчето с равен, лишен от емоции глас, допълнително вледеняващ с категоричното си звучене; последва бясна тръпка, която разтърси цялото му тяло, сякаш за да спре досегашното леко треперене.
— Най-малко дузина от тях в онова тясно пространство — погледна право в Тег. — Един ме разсече от главата надолу сякаш с месарски сатър!