— Банкетът на наказанията! — възкликна Дънкан. — Колко мило.
— Нищо романтично няма в стореното ти от нас, момче — обърна се към него възрастният мъж. — Служил съм на Бене Гесерит при доста изпълнения, оставили неприятно чувство у мен, но никога не съм имал усещане за подобна низост.
— Без повече приказки! — разпореди се Лусила с максималната мощ на Гласа.
Тег я пропусна през и отвъд себе си, както го бе учила майка му, а после продължи:
— Онези, които се обричат в безукорна вярност на Сестринството, знаят, че само едно нещо е истински важно — оцеляването на Бене Гесерит. Не запазването на живота на отделния индивид, а на самото Сестринство. Измами, безчестия и други подобни са просто празни думи, когато се поставя под въпрос оцеляването на…
— Майлс, проклета да е майка ти! — не скри гнева си Лусила, а с него и комплимента, дължим в случая.
Дънкан се вгледа в нея. Коя бе тя всъщност? Почувства как спомените му сами се раздвижват. Не беше същата личност, в никакъв случай… И все пак, някои елементи и отделни подробности… Нейният глас. Овалът на лицето ѝ. Изведнъж видя отново чертите на жената, която бе зърнал на стената в стаята си в кийпа.
„Дънкан, сладък мой Дънкан.“
От очите му покапаха сълзи. Собствената му майка бе станала поредната жертва на Харконите. Измъчвана… и кой знае какво още! Невидяна вече от нейния „сладък Дънкан“.
— Богове, как бих искал да има някой от тях сега, за да го убия на място! — изстена момчето.
Отново фокусира погледа си в Лусила. Сълзите замъгляваха чертите на лицето ѝ и улесняваха сравнението. Ликът на младата жена се смеси с този на лейди Джесика — любимата на Лето Атреидес. За миг погледна към Тег и после пак към светата майка, изпускайки при това движение сълзите от очите си. Образите в паметта му се разтвориха в лика на истинската Лусила, застанала пред него. Подобия, сходства, но никога същото… Никога същото.
Впечатка.
Можеше да се досети за смисъла. В гърдите му се надигна дивата ярост на същинския Дънкан Айдахо:
— Е, Впечатко, мое дете ли искаш в утробата си? Знам, че не ви наричат майки ей тъй, без нищо.
— Друг път ще разгледаме въпроса — отвърна Лусила студено.
— Хайде, да поговорим на напълно подходящото за случая място! — настоя Дънкан. — Може би дори ще ти изпея една песничка. Не толкова добре, както би го сторил Гърни Халик, но все пак достатъчно прилично като подготовка за креватна гимнастика.
— Намираш ли го за забавно? — попита тя.
— Забавно ли? Не, но ми напомня за Гърни. Башар, кажи истината — и него ли върнахте обратно от мъртвите?
— Не, доколкото зная — каза Тег.
— Ех, никога не е имало друг певец като Гърни! — продължи Дънкан. — Можеше да те убие, докато пееше, без да пропусне и нота.
Лусила заяви с все още ледено изражение:
— В Бене Гесерит сме се научили да избягваме музиката. Предизвиква прекалено много объркващи емоции. И следи в паметта, разбира се.
Целта ѝ беше да го сплаши, напомняйки му за всички Други Памети, както и за заключената в тях мощ, но Дънкан само се изсмя още по-високо.
— Колко жалко! Изпуснали сте страшно много от живота.
И затананика припев на стара песен на Халик: „Приятели, на преглед на войската, на някогашната войска…“
Мисълта му се носеше стремително в други краища с богато ухание и вкус на отново родените мигове; той пак почувства пламенното докосване на нещо могъщо, останало скрито в него. Каквото и да беше, в същността му бе втъкано насилие и то засягаше Лусила. Впечатката. Въображението му я представи мъртва и обляна в кръв.
Хората винаги търсят нещо повече от пряката проява на радост — онова по-дълбоко усещане, което се нарича щастие. Ето и една от загадките, с чиято помощ моделираме изпълнението на проектите си. Нещото, назовано повече, предполага увеличаване на силата му при онези, неможещи да му дадат име, или които (както е в повечето случаи) дори не подозират, че то съществува. Хората реагират най-вече несъзнателно на тази скрита мощ. Следователно трябва само да заявим, че обмисленото от нас нещо повече го има, да му дадем определение и да моделираме формата му, след което другите ще последват посоченото.
Смълчаният Уаф вървеше на двайсетина крачки пред тях; Одрейди и Шийена го следваха надолу по оградения с буренаци път покрай обширна площадка за съхраняване на подправка. Тримата бяха облечени с нови връхни дрехи за пустинята и блестящи влагосъхраняващи костюми. В сивата ограда от непластичен материал около площадката се бяха вплели стръкове трева и шушулки със семена, подобни на памуковите. Гледайки семенните кутийки, Одрейди ги оприличаваше на живота, опитващ се да превъзмогне грубата намеса на хората.