— Защо пък „синът на Пол“?
— В записаното в кийпа го наричат Бог-Император. Твоето име за него е Тиран.
— Това ли било? Не знаем защо го е правил. Може би е бил самотен и му е трябвал някой от…
— Значи ме подтикваш към сблъсък с червея!
Наистина ли! — запита се Тег.
Неведнъж бе размишлявал върху същото, но по-скоро като вероятност, а не като преценка на бъдещи възможности. Дори да беше вярно, в плана на Тараза не би могло да няма още нещо, при това много съществено. Чувстваше го с всяка своя фибра на човек, подготвен за ментат. Дали Лусила знае? Ни най-малко не се заблуждаваше, че би могъл да стигне с хитрост до отговор от страна на пълноправна света майка. В никакъв случай… Трябваше да запази търпение до удобния момент, а дотогава — да чака, да наблюдава и да слуша. Същото решение очевидно бе приел и Дънкан, макар и по свой собствен начин. Опасно беше да се пречи на Лусила!
Тег поклати отрицаващо глава и каза:
— Момче, наистина не знам.
— Но нали изпълняваш заповеди?
— Дал съм клетва.
— Измамите и безчестията са само празни думи. когато под въпрос е поставено оцеляването на Сестринството — цитира Дънкан.
— Да, казвал съм го — съгласи се башарът.
— Сега ти вярвам, защото не го отрече. Но не вярвам на Лусила.
Тег отпусна брадичката си към гърдите. Да, опасно… Опасно…
Отклони вниманието си от налетелите го мисли, но можа да го стори много по-бавно в сравнение с времето, което бе останало далече назад; после изпълни процедурата за мисловно очистване; съсредоточавайки се върху задълженията, с които го бе натоварила Тараза.
„Ти си моят башар.“
Дънкан внимателно го наблюдаваше. Сенките на умората личаха ясно по лицето на възрастния човек. Изведнъж си спомни на колко години е Тег, недоумявайки дали хора като него могат да бъдат изкушавани от постиженията на тлейлаксианците, или пък примамени от идеята да станат голѝ. Не, по всяка вероятност. Защото знаеха колко лесно е да се превърнат в марионетки.
Мисълта мълниеносно заля съзнанието му и го накара да замръзне така очевидно, че наставникът му веднага разбра.
— Какво има?
— Онези от Бене Тлейлакс са ми направили нещо, което все още остава непроявено — дрезгаво изрече Дънкан.
— Точно от това се боим! — разнесе се гласът на Лусила откъм вратата зад Тег.
Тя приближи и застана на две крачки от гола̀та.
— Слушах ви. От вас двамата може много да се научи.
Башарът заговори бързо, надявайки се да разсее гнева в гласа й:
— Днес овладя до съвършенство седемте бойни пози.
— Да, поразява като огън, но не забравяй, че ние от Сестринството течем като вода и проникваме във всичко — тя остро погледна към него. — Нима не забелязваш, че нашият гола̀ вече е отвъд позите?
— Няма ли фиксирана позиция, няма и поза — обади се Дънкан.
Стоеше с изправена глава, спокойно чело и бистри очи, които пресрещнаха твърдо тези на Тег. Наистина смайващо бе израстването на момчето за малкото време, изминало от разбуждането на първоначалните му спомени.
— Дяволите да те вземат, Майлс! — промърмори Лусила.
Башарът не отклони вниманието си от Дънкан. Някаква нова сила бе сякаш изпълнила юношата. От него лъхаше самоувереност, непозната преди.
— Да не би да мислиш, че може да се провалиш с поставените ти задачи? — обърна се той към Лусила.
— В никакъв случай — каза светата майка. — Продължаваш да си мъжкар.
И помисли: Да, в младото тяло кипят соковете на размножаването. Хормоналните възпламенители всъщност са непокътнати и трябва само да бъдат задействани.
Сегашното му отношение обаче и начинът, по който я гледаше, я принуждаваха да настрои чувствата и съзнанието си към нови равнища, изискващи по-висок енергиен заряд.
— Какво са направили с теб тлейлаксианците? — запита тя.
Дънкан не вложи насмешка в лекомисления си донякъде отговор:
— О, знаменита Впечатко, ако знаех, щях да ти кажа.
— Мислиш ли, че е време за игрички?
— Съвсем не ми е ясно на какво си играем!
— Много хора вече знаят, че не сме на Ракис, където трябваше да избягаме.
— А Гамму гъмжи от съмнителни типове, върнали се от Разпръскването — намеси се Тег. — Броят им позволява да опитат не една и две възможности.
— Кой би помислил за съществуването на изгубена не-сфера от времето на Харконите? — недоверчиво рече Дънкан.