Всяко проучване ставаше причина за специална лекция и актуални обяснения по религиозни въпроси от страна на Бене Гесерит, докато най-сетне попадна на писанията, озаглавени „Деветте дъщери на Сиона“ и „Хилядата синове на Айдахо“.
Решително запита Гийза:
— Кажи ми, как да разбирам факта, че аз се казвам Дънкан Айдахо?
Движенията и поведението на наставничката му оставяха впечатление, че всеки момент ѝ предстои провал: главата ѝ винаги беше наведена напред и надолу, а воднистите очи — заковани в земята. Конфликтната среща стана привечер в голямата зала извън площадката за практически занимания. Тя пребледня, когато чу въпроса.
След като не му отговори, момчето повтори настоятелно:
— Потомък ли съм на Дънкан Айдахо?
— Трябва да питаш Шуонгю — отвърна Гийза. а думите сякаш ѝ причиняваха болка.
Отговорът беше добре познат и го ядоса. Тя искаше да му обясни, че ще смутолевят нещо, колкото да му затворят устата. Но старата вещица се оказа по-словоохотлива от обичайното:
— В жилите ти тече кръвта на самия Дънкан Айдахо.
— Кои са родителите ми?
— Отдавна са починали.
— Каква е била смъртта им?
— Не знам. Дойде при нас като сираче.
— Тогава защо има хора, които искат да ми сторят зло?
— Страхуват се от онова, което можеш да направиш.
— А какво е то?
— Учи уроците си и в скоро време ще разбереш.
Мълчи и учи! Още един познат отговор.
Той се подчини на нареждането, защото вече бе подготвен да долавя кога вратата е затворена за него. Но търсещият му ум прерови още доклади със сведения за Времената на глада и Разпръскването, както и за не-стаи и не-кораби, които не могат да бъдат проследени и засечени във вселената, която обитаваха, дори от най-мощните умове с пророческа дарба. Попадна и на факта. че потомците на Дънкан Айдахо и Сиона — онези двамата от древността, които са били на служба при Тирана Бог-Император — също са се оказали неоткриваеми за пророци и ясновидци. Дори навигатор от Сдружението, унесен в дълбок меланжов транс, не е могъл да ги открие. В отчетите недвусмислено бе отбелязано, че Сиона била зачената като чиста Атреидес, а Дънкан Айдахо бил гола̀.
Гола̀ ли!
Потърси в библиотеката тълкувания и уточнения за тази странна дума. Гола̀. Получи само сухата дефиниция_: „Гола̀ — човешки същества, израсли от взети от труп клетки в тлейлаксиански аксолотлови резервоари(#).“_
А какво е аксолотлов резервоар!
„Тлейлаксианско изобретение за възпроизвеждане на живо човешко същество от клетките на починал човек.“ „Дайте ми описание на гола̀“ — поиска той.
„Девствена плът, лишена от обема на оригиналната памет. Вж. Аксолотлови резервоари.“
Дънкан вече можеше да разчита както премълчаванията, така и празните пространства, с които всъщност хората от кийпа несъзнателно се издаваха. Сега направеното откритие буквално го блъсна в стомаха. Вече знаеше! Само десетгодишен, и знаеше!
Аз съм гола̀!
В късния библиотечен следобед, на фона на достъпната единствено за посветени техника, едно десетгодишно момче седеше мълчаливо пред екрана, стаило в себе си току-що придобитото прозрение:
Аз съм гола̀!
Не помнеше аксолотловите резервоари, където от собствените му клетки бе порасло дете. Първите му спомени бяха за Гийза, която го изваждаше от люлката, и за живия интерес във възрастните очи, надничащи иззад ловко спусканата завеса на клепачите. Случи се така, че неохотно подаваните му сведения както от обитателите на кийпа, тъй и от преровените отчети най-после очертаха контурите на едно странно същество — самия Дънкан.
„Дайте ми данни за Бене Тлейлакс(#)“ — поиска той в библиотеката.
„Те са народ, саморазделил се на лицетанцьори(#) и майстори. Лицетанцьорите са хибридни същества, стерилни и подчинени на Майсторите.“
Защо са сторили това с мен?
Техниката, подаваща информация в библиотеката, сякаш внезапно се бе превърнала в опасен чуждоземец. Започваше да се страхува не от празните пространства пред своите въпроси, а от възможността да получава отговори.
Защо съм толкова важен за Шуонгю и останалите?
Имаше усещането, че са постъпили несправедливо с него, дори достойни люде като Майлс Тег и Патрин. Какво ги бе подбудило да вземат клетки от човек и да създадат гола̀?
С голямо колебание зададе следния въпрос: „Може ли гола̀ да си спомни какъв е бил някога?“ „Възможно е.“
„Как?“
„Психологичната идентичност на гола̀та по отношение на оригинала се разглежда като задание за определени реакции, които могат да възникнат внезапно при травма.“