Само да не беше от Атреидите.
Погледна към изписаното, което продължаваше да танцува над повърхността на масата — сравнение на последния Дънкан Айдахо с всички, избити преди него. Този гола̀ се различаваше, макар и с малко, от предшествениците си. Нямаше място за съмнение. Очевидно тлейлаксианците усъвършенстваха нещо. Но какво? Дали нишката не бе заложена в новите лицетанцьори? В Бене Тлейлакс със сигурност се стремяха към неоткриваеми и съвършени имитатори, безупречни копия на телесна форма, които ще могат не само да взимат отпечатка от разположените на повърхността спомени на жертвата си, но и от най-съкровените ѝ мисли, едновременно с цялостната идентичност на личността. Някаква форма на безсмъртие, по-привлекателна от ползваната сега от тлейлаксианските майстори. Ето защо те следваха неотстъпно отдавна избрания курс.
Нейните анализи съвпадаха с по-голямата част от позициите на съветниците ѝ — имитатор от същия разряд просто ще стане копираната личност. Отчетите на Одрейди за лицетанцьора Туек го доказваха. Дори и самите тлейлаксианци можеха да не успеят с изваждането на подобен лицетанцьор от възприетата от него имитация на формата и поведението.
Както и на вярванията.
Проклетата Одрейди! Бе поставила сестрите си в много затруднено положение. Знаеше, че им е предложила единствено възможността да я следват!
Как го бе разбрала? Може би поредната проява на смахнатата ѝ дарба?
Не мога да действам слепешката. Трябва да съм наясно.
Наложи си да премине през добре познатия ѝ режим, и да възвърне отново спокойствието си. Когато бе обзета от безсилие и отчаяние, не си позволяваше мигновени решения. Продължителното взиране в статуетката на Ченои помагаше. Тараза стана от биологичния стол-чудо и отиде до любимия си прозорец.
Нерядко намираше облекчение и след продължително взиране в пейзажа, наблюдавайки как разстоянията се променят заедно с дневното движение на слънчевата светлина и смяната на атмосферните условия от добре контролираната климатична система на планетата.
Усети зъбите на глада.
Днес ще се храня заедно с помощниците и послушниците.
Понякога ѝ се отразяваха добре събирането на младите около нея и неизменният ход на всекидневното хранене — сутрин, обед и вечер. Получаваше се добра спойка. Беше ѝ приятно да наблюдава хората си. Наподобяваха прилив, говорещ за дълбини, за невидими сили и мощ от по-висш порядък. Явно Бене Гесерит бе успяла да намери начин за продължаване на движението си с равномерно постоянство.
Премисленото възстанови равновесието ѝ. Мъчителните въпроси временно щяха да останат на разстояние, после можеше отново да се върне към тях, но не под напора на чувствата.
Одрейди и Тиранът бяха прави: Без възвишена цел сме нищо.
Все пак не успя да се освободи от тежестта на факта, че изключително важни решения се взимат на Ракис от личност, която страда от постоянно повтарящите се недостатъци на Атреидите. Дори Одрейди винаги бе показвала типични атреидски слабости. Отнасяше се доброжелателно към съгрешили послушници и хора от помощния персонал. А подобно поведение винаги ставаше повод за последващи прояви на привързаност!
Опасни чувства, замъгляващи разума.
Те размекваха останалите, за които се налагаше допълнително компенсиране на липсата на дисциплина. Извикваха се подходящи сестри, способни да поемат съгрешилите и да отстранят неприятните слабости.
След като насочи разсъжденията си в избраната посока, Тараза усети спокойното и същевременно мощно докосване на нещо, раздвижващо възприятията ѝ. Видя се принудена да приглуши в себе си острото усещане за самота. То я глождеше. Меланхолията замъгляваше разсъдъка също като привързаността. Или като обичта… Тараза и бдителните ѝ сестри приписваха емоционалните реакции от подобно естество на осъзнаването на преходността на смъртните. Трябваше спокойно да се приеме фактът, че един ден те ще бъдат само набор от спомени в нечия друга жива плът.
Дали не бе станала прекалено уязвима под напора на спомените и случайните разкрития? Точно когато се нуждаеше от всяка своя способност!
Все още не съм мъртва.
Тараза знаеше как да се върне към обичайното си състояние. Познаваше добре и последствията. След меланхоличните пристъпи винаги установяваше по-строг контрол върху нещата в живота си и поставените цели. Грешката в поведението на Одрейди бе извор на сила за нейната старша майка.